— Предполагам отговор „Определено“ няма да те задоволи, а?
— Кажи каквото мислиш.
— Очите, човече. — Родригес почука с пръст цветната снимка. — Почти са оранжеви. Тоя да не идва от Селото на прокълнатите или нещо такова?
— Аха — съгласи се Лари.
— Да си вървим — каза му Мюриъл. Това не бе мястото за дискусия. Дори полицаите, които я харесваха, не бяха надеждни съюзници, защото много от тях бяха по-лоялни по отношение на репортерите, отколкото към нея. Когато излязоха, предложи на Лари да го качи. Той отвори вратата и се поколеба да не изцапа седалките. Тя караше хондата от 1991 и колата й никога не се бе отличавала с чистота, дори докато още беше нова.
— Лари — каза Мюриъл, — едва ли има нещо, на което тази тапицерия да не е ставала свидетел. — И едва не се засмя, като се сети за някои моменти по-така. Потеглиха и той й каза накъде да кара. — Добре — обади се тя след малко. — Сега ми обясни.
— Не знам дали нещо ще се промени.
— Това вече е втора стъпка — обясни му Мюриъл. — Първо трябва да разберем какво точно е станало. Искам да се уверя, че съм разбрала правилно: ако майка ми иска да се сдобри със сестра си, трябва да се опита да я застреля в гръб, така ли?
За първи път тази вечер Лари се засмя.
— Има три хиляди комедианти без работа, а ти се майтапиш.
— Попитах сериозно. Това ли е последователността? Защото, доколкото схващам, след това Ерно и Колинс стават по-близки от всякога.
— Мамка му… — отговори Лари. — Нямам представа. И да ти кажа, не ми пука. Семейството на Ерно не е по-сбъркано от кое да е друго. И какво тогава? Ако питаш мен, това е ТМИ. — Така наричаха синдрома „твърде много информация“.
Лари посочи входа на алеята за коли. Къщата бе във викториански стил, в който той се смяташе за специалист. Цветовете бяха живи, яркото контрастираше със сенките, за да направи по-релефна резбата по дървените плоскости. Мюриъл се наведе над волана, за да разгледа всичко по-добре.
— Господи, Лари… каква красота!
— Нали? Тази обаче е специална. Понякога се разхождам из нея и ме е яд, че не можех да си позволя нещо подобно за себе си, когато момчетата още бяха малки. Което, разбира се, е обичайната история: никога не можеш да имаш онова, което искаш, когато ти е най-нужно. — Той, изглежда, осмисли думите си едва след като ги каза — тялото му се напрегна и тя забеляза, че той съзнателно не поглежда към нея. За да го извади от неловкото положение, му предложи да я разведе из къщата.
Започнаха от градината. Вече се стъмваше и насекомите атакуваха, но Лари не им обръщаше внимание, докато й показваше съвсем скоро насадените растения. Цялото това наследство от цвят и красота, което щеше да остави за бъдещия собственик, той първо бе видял в главата си, така че сега с удоволствие се залови да обяснява как различните цветя — минзухари, божури и хортензии — ще разцъфнат и ще радват окото през цялата година. Беше вече тъмно, когато свърши, и то само благодарение на забележката на Мюриъл, че ако останат още малко навън, ще бъдат изядени живи.
Вътре Лари не бе така обстоятелствен. Стените се шпакловаха и изглаждаха и на касите на вратите беше опънат полиетилен. Предизвикателството на къща като тази, обясни Лари, било в това да знаеш кои неща да оставиш, за да запазиш духа на мястото, и кои да пожертваш в името на пазарното търсене. Например осветлението. Когато къщата била нова, стаите били тъмни като обори и се осветявали с настенни газови аплици. Днешните собственици обаче по правило са ненаситни консуматори на електроенергия. Лари обясни, че с времето се е научил, че купувачите ценят силното осветление и изобилието от електрически ключове.
Беше интересно да се наблюдава Лари в другия му живот. Той я забавляваше, както винаги, и тя нямаше никакви затруднения да си го представи като предприемач. Дори нежността на Лари към градината бе нещо, с което постепенно бе започнала да се съобразява. Мъжът, когото познаваше още от юридическия факултет, обичаше да се преструва, че единствената уместна употреба на думата „чувствителен“ е върху опаковката на презервативите. Но вътре в него се спотайваше друг Лари — винаги бе знаела това — и тя се възхищаваше на стария си приятел, че от време на време му позволява да се покаже.
— Работи ли вече канализацията? — попита тя и Лари й показа къде да отиде. На стената до умивалника имаше прозорче и сред рояка светлини долу Мюриъл видя квартала, в който бе израсла — на половин километър от Форт Хил, пояс от бунгала, построени сред лабиринт от железопътни депа и гаражи за камиони. Даже днес кварталът си оставаше терен за безкрайни паркинги, осветени ярко, за да се предотвратят кражбите, и километрови отсечки, по които колони тежкотоварни камиони, нови фордове и контейнери чакаха реда си да застанат на рампите. Хубаво място. Хората се трудеха усилно, бяха свестни и мили и желаеха за децата си само най-доброто. Но както винаги се случва с трудовите хора, те много добре усещаха дълбочината на пропастта, отделяща ги от онези, които ги командват. Но не и от нея, беше се заклела тя. Не и от нея.