— Тя смята, че контролиращият инспектор е прибрал Роми същата сутрин, та той да не „забрави“ да се яви в съда — обясни Артър. — Но на мен не ми се вярва това да се случи в петъчен ден, при това след национален празник, когато малцина изгарят от желание да работят. Освен това според Мюриъл било нелепо да се вярва, че и клиентът, и неговият защитник са могли да пропуснат факта, че Роми е бил в затвора точно когато са били извършени убийствата. Проблемът обаче е там, че Роми е бил арестуван цели четири месеца след престъплението, а за човек като него днешният ден е неотличим от утрешния. — Ако трябваше да залага, Джилиан би приела тезата на Мюриъл за по-правдоподобна. Но не изпитваше желание да взема страна в спора. В присъствието на Артър изпита странен порив към безпристрастност — нещо, на което бе мислила, че вече не е способна. Въпреки усилията й да запази неутралност, той, изглежда, долови скептицизма й: — Има много улики — продължи той. — Знам го отлично. Роми си е признавал поне двайсет пъти. Дори Христос да слезе на земята, за да свидетелства в негова полза, пак ще изгубя. Но този човек няма история на насилие, той никога не е нападал друг и никога не е бил обвиняван във въоръжен грабеж. На това Молто и Мюриъл контрират, че моят човек е бил надрусан, само че последните изследвания по въпроса отричат съществуването на връзка между наркотичното опиянение и насилието. Така че, както разбираш, има над какво да се замисли човек.
— Как се случи така, че Апелативният съд назначи теб, Артър?
— Убий ме, не знам. Според мен там смятат, че големите адвокатски кантори разполагат със свободен ресурс. А може и някой да се е сетил, че имам опит в смъртното наказание от случая Франческо Фортунато, когато бях обвинител.
— Онзи, който отрови семейството си?
— Цели три поколения, от дядовците и бабите, та до децата. И избухваше в смях в залата при споменаването на всяко име. Както и да е, истината е, че едва не припаднах, когато журито определи смъртна присъда. Веднага след това се преместих във „Финансови престъпления“. Честно казано, макар да знам, че бих умрял, ако ми се наложи да натисна бутона в камерата за екзекуции, продължавам да вярвам, че смъртното наказание е необходимост.
Джилиан обаче не вярваше — нито сега, нито някога. Трудно й беше да формулира защо, но просто смяташе, че създава прекалено много проблеми. Преди десет години, след като делото срещу Роми Гандолф бе приключило, неговият защитник Ед Мъркоуски й бе признал, че е приел слушане без жури, защото някой му подшушнал за възгледите й по този въпрос. Само че тя не бе отишла в съдебната зала като законодател. А и ако някога бе имало престъпление, заслужаващо смъртно наказание, това се отнасяше в пълна степен до Гандолф.
— И какво искаш да научиш от мен, Артър? Дали не съжалявам? — След толкова години едва ли някой се интересуваше от личното й мнение. Освен това тя нямаше никакви съмнения във вината на Гандолф — вече си бе отговорила на този въпрос преди месеци, когато бе получила писмото му от Ръдярд. Още си спомняше нещо друго, което Мъркоуски бе казал след изслушване на присъдата, когато всички, включително прокурорите, се бяха събрали в офиса й за малко, минути след изричане на ужасните думи. Джилиан бе коментирала сухо опита на защитата да спаси Гандолф чрез представянето му за невменяем, на което Ед бе отговорил: „Това беше много по-добре от историята, която иначе би трябвало да разкаже, ваша чест. Защото другата история бе просто бавно признание във виновност“.
Докато обмисляше дали да не му разкаже това, Артър заби поглед в пепелника пред нея и почна да изучава съдържанието му, сякаш се надяваше да види там бъдещето. В този момент тя почувства, че Артър се готви да пристъпи към същността на онова, за което бе помолил да я види.
— Апелативният съд е решил да ме умори, като угажда на желанията ми — каза той, — може би защото те са ме назначили. Подадох молба да разследвам отново случая и те я препратиха в Областния съд до трийсети юни, преди да решат дали да разрешат на Гандолф да поиска втори habeas. Така че сега търся сламка, за която да се хвана. — Той изостави старанията си да не я поглежда: — Виж, няма как, налага се да те попитам. Когато започна да се занимаваш с углавните дела, правеше ли вече онова, което ти донесе неприятности по-късно, когато премина в посегателства срещу личността?