Разговорът не й бе допаднал още от самото начало, но сега, когато усети посоката, в която отива, я обхвана познатото чувство на изтръпване.
— Такъв ли е слухът?
— Джилиан, остави игрите! И не се засягай, моля те. Правя онова, което трябва да направя.
— Не, Артър, не съм приемала пари, когато бях съдия. И никой не ме е подкупвал по случая Роми Гандолф… или по който и да било случай от онова време. Това започна в „Жалби от общ характер“, където го правеха всички. — Тя поклати глава, учудена на налудничавостта на признанието и на това, че то прозвуча донякъде като извинение.
— Добре — каза той, но беше очевидно, че прилага към отговора й адвокатските си критерии за истинност. Докато го наблюдаваше да пресмята, тя установи, че не изглежда особено добре. Беше нисък и никога не бе изглеждал в добра физическа форма, но сега й се стори преждевременно състарен. Тъмните му очи бяха някак хлътнали в очните кухини, а плътта около тях изглеждаше ожулена, което подсказваше лошо хранене и претоварване с работа. Освен това беше започнал да оплешивява. Най-лошо от всичко бе впечатлението, което създаваше за себе си — сякаш е куче и езикът му всеки момент ще увисне от устата му. Спомни си, че Артър имаше някакви семейни проблеми… някой от близките му бе хронично болен. Може би това го ядеше отвътре.
— А пиенето, съдия?
— Пиенето?
— Имаше ли проблем с алкохола, когато слушаше делото Роми Гандолф?
— Не.
— Не си пила изобщо?
Въпросът прозвуча скептично, но той имаше основания да го зададе.
— Какво казват другите по въпроса, Артър?
— Няма особено значение какво казват хората, ако ще трябва да отговориш под клетва, че не си злоупотребявала с алкохола по онова време.
— Пиех, Артър. Но не съм злоупотребявала.
— Не и тогава?
Воден от битуващото съмнение, той бе пропуснал да формулира въпроса си коректно. Можеше да го поправи, но можеше да отговори простичко: „Никога“ и да види дали Артър ще се усети, но си спомни инструкциите, които всеки опитен адвокат даваше на своя свидетел, подготвяйки го за явяване пред съда: „Отговаряй само на зададения въпрос. Възможно най-кратко. Не импровизирай и не съобщавай повече“.
— Не и тогава. — Тя прибра цигарите във велурената си чантичка с дълга презрамка и автоматично щракна закопчалката й. Беше готова да тръгва и попита Артър дали е свършил. Преди да й отговори, той замислено прекара пръст по ръба на чашата си.
— Имам личен въпрос към теб — каза след дълга пауза. — Ако не възразяваш. — Вероятно се готвеше да я попита онова, което вълнуваше всички. Защо? Защо бе допуснала един живот, пълен с перспективи, да се срине в пристрастеност и в крайна сметка да стигне до престъпление? Непохватността му в отношенията между хората го караше да се колебае да я попита направо и тя почувства познатата неприязън от вмешателството на чужди хора в живота й. Защо не искаха да разберат, че тя нямаше ни най-малка представа как се бе получило? Възможно ли бе някой като нея, който така слабо се познаваше, да падне толкова ниско? Оказа се, че безпокойствата на Рейвън са по-прозаични: — Питах се, защо се върна тук? Искам да кажа… ами ти си като мен, нали така? Сама… Без деца…
Рейвън й изглеждаше притеснен до степен да скочи и да избяга. Джилиан не искаше да се сравнява с него. Вярно, беше сама, но това бе личният й избор и освен това тя винаги бе гледала на това като на временно положение. Беше на трийсет и девет в нощта, когато на вратата й бяха почукали федералните агенти, но бракът и семейството не бяха изчезвали от картината на бъдещия живот, който си бе представяла.
— Майка ми умираше. И Управлението на затворите реши, че може да ми окаже доверие и да ме пусне да се грижа за нея. Така че в известен смисъл това бе избор на Управлението. — Подобно на другите отговори, които бе дала на Рейвън, и този казваше само удобната за нея част от истината. Беше излязла от затвора финансово разорена — държавата и адвокатите й бяха прибрали всичко, което бе имала. А Дъфи Мълдоър, нейният „спонсор“ съгласно терминологията на програмата от дванайсет стъпки, й бе предложил място, където да живее. Но дори и при това положение тя понякога сама се питаше защо всъщност се бе върнала към онова, което, технически погледнато, в нейния случай играеше ролята на „сцена на местопрестъплението“. — Когато изтече срокът, за който съм пусната при тези условия, вероятно ще поискам разрешение да се преместя.