Съдията гледаше Мюриъл изпод гъстите си прошарени вежди. Тя не отговори нищо, но беше очевидно, че обмисля възможните последици. Резултатът бе онова, което Артър й бе казал в залата: Кентън Харлоу нямаше да допусне екзекуцията на Роми Гандолф, без да е чул разказа на Колинс. Това, че показанията на Колинс Фаруел можеха да покажат преждевременността в постановлението на Апелативния съд за приключване на случая, допълнително мотивираше Харлоу. Но той предоставяше на Мюриъл няколко възможности. Под лупата на пресата тя можеше благородно да даде имунитет на Колинс, като обясни това с верността си пред истината, или можеше да избере да се дуелира срещу един федерален съдия, на когото окото му нямаше да мигне да я засили в избирателната кампания, жигосана като лъжкиня.
— Защо не помислим за тези неща? — отново предложи Харлоу. После продиктува на секретаря, който водеше протокола, кратко решение, в което се казваше, че се дава ход на искането на Артър. След което ги отпрати. Мюриъл избърза да си тръгне първа, без да скрива възмущението си. Щом се скри от погледите им, Памела не се сдържа, прегърна Артър и се засмя.
— Това беше гениално! — За момента Артър бе нейният герой.
Той отклони приписваните му заслуги и я прати в кантората, за да изготви кратка паметна бележка за случилото се днес, която да заведат в Апелативния съд.
37.
17 август 2001
Те знаят
Щом се прибра в офиса си, Мюриъл позвъни на пейджъра на Лари — остави му съобщение веднага да се яви при нея. Обади се и на началника на детективите, за да е по-сигурна. Имунитетът на Колинс бе решение на прокуратурата, но за неговото вземане можеше и трябваше да се вземе мнението и на работещите по случая детективи. Освен това беше повече от ясно, че е крайно време Лари да се покаже. Раздразнена от сблъсъка с Харлоу и обзета от безпомощност, тя не искаше да търпи повече детинските му номера.
Когато след около час той дойде, донякъде й беше минало. Лари изглеждаше измъчен, а тя се чувстваше горе-долу по същия начин, по който се бе чувствала през последните няколко дни. В миналото Лари често бе бягал от нея. Беше се надявала и двамата вече да са по-различни, но нищо подобно — бяха дошли до повратната точка и нищо не се бе променило. Цялата история с всичките й усложнения, дължащи се основно на неразбиране, я натъжаваше, а на моменти я караше да се чувства унизена. Но в неделя си бе тръгнала от църквата готова да повярва, че може би е за добро, че нещата между нея и Лари няма да потръгнат.
Нед Холси, енергичният главен прокурор с криви като на кавалерист крака и бяла коса, бе пожелал да се намеси лично. Нед бе пословично миролюбив, но в този момент търпението му бе на изчерпване. Той направи знак на Лари да затвори вратата, после продължи да говори с Мюриъл, която седеше зад необятното си писалище на фона на пейзажа в огромния прозорец.
— Кени Харлоу беше тъпанар още когато бяхме състуденти преди четиридесет и пет години — тъкмо казваше Нед. — Но откакто му дадоха съдийската тога, стана направо непоносим. А точно сега е толкова голям дивак, че заслужава собствена слънчева система. Така че ако ме питаш дали наистина ще се държи като тъпанар, отговорът е „да“.
— Продължавам да не вярвам, че Апелативният съд ще допусне той да ни натъпче имунитета в гърлата, Нед — отговори Мюриъл. В живота й гневът винаги бе водил до непоколебимост. Изправи гръб. Отвърни на удара. Такива бяха девизите на баща й за противодействие срещу арогантна сила.
— Той ще ти изглозга костите още преди това, Мюриъл — въздъхна Нед. — „Съдия казва, че заместник областният прокурор е лъгала“. Но забрави за себе си и за това, че той ще те унищожи завинаги. Би ли желала да поставиш прокуратурата пред подобно изпитание? Аз на твое място не бих.
— Какво има? — не издържа Лари. Тя му обясни с няколко думи какво се е случило в съда и Лари реагира със засегнато честолюбие: — Господи, Нед, не можеш да му дадеш имунитет! Един бог знае какви ще ги надрънка Колинс. Толкова време е минало след убийствата… та той просто ще си измисля на момента. Никога няма да можем да приключим с този случай.