— Доволна съм, че го каза… Наистина. — Говореше спокойно, но усещаше надигащата се в нея паника. Толкова много неща изведнъж се бяха натрупали застрашително едно върху друго. Бракът й. Работата й. Бъдещето й. Коя беше тя? По дяволите… Заслужаваше ли любовта да пожертваш заради нея живота, който си искала? Беше ли любовта — истинската, буйна, непокорна любов на четиридесет и четири години — достатъчна компенсация за всички останали неща, към които се бе стремила? Стихотворенията и романите бяха категорични, че единственият възможен отговор е „да“. Но тя още не беше сигурна какво отговарят зрелите хора в реалния живот. Или поне не бе сигурна за себе си. — Трябва да обмисля това, Лари. И то много сериозно. — Видя, че това е първата изречена от нея фраза, която му достави удоволствие.
— Добре — съгласи се той. — Помисли сериозно. — За момент млъкна, после добави: — Но вероятно няма да искаш да говориш с мен.
— И защо?
Гневът, който досега го бе крепил на крака, се беше изпарил и той тежко се отпусна на дъбовия стол до писалището й.
— Защото още не знаеш какво ми разказа Мо за револвера.
Лари бе прекарал повечето дни през последните двайсет и четири години от живота си в издирване на най-опасните екземпляри в града. Беше ги преследвал из потънали в мрак строителни площадки, беше ги гонил по тъмните улички, дори беше предвождал специален отряд, облечен от глава до пети в защитен костюм, когато отидоха да заловят Кан-Ел, водача на „Нощните светци“, който се бе окопал в някаква дупка, въоръжен с цял арсенал огнестрелно оръжие, закупено бог знае как от либийската армия. И във всички тези случаи бе изпитвал някакво опиянение, някакъв гъдел. Никога не се бе страхувал от опасността и никога не бе усещал толкова отчетливо надигащите се в гърлото му киселини, както сега. Осъзна, че единственият човек на света, който най-откровено го плаши, седи пред него. Изведнъж просто не можа да се сети какво го бе накарало да не й каже миналата седмица за револвера. Истината, поне доколкото можеше да си спомни за това сега, когато в главата му се въртеше вихрушка от несвързани мисли, бе, че му беше омръзнало да позволява на Мюриъл винаги тя да определя правилата.
Той заговори, а Мюриъл ставаше все по-сериозна и непроницаема. Лицето й бе като камък.
— И какво направи с доклада на Дикерман? — попита тя, когато видя, че е свършил.
— Нека кажем, че… го загубих.
— Да кажем значи. — Тя отпусна чело върху ръцете си.
— Мюриъл, това е без значение. Катерицата го е направил. Знаеш, че го е направил той. Дори да го е направил заедно с Ерно и Колинс, пак е той.
— Това е само теория, Лари. Твоята теория. Може би нашата теория. Но тяхната теория е, че Ерно го е направил сам. И тяхната теория става мъъъъничко по-убедителна, когато добавим, че е оставил кървави отпечатъци върху оръжието на престъплението.
— Не сме сигурни, че е такова.
— Аз залагам сто долара, че е, Лари. Имаш ли стотачка, за да заложиш на обратното? — Погледът й го пронизваше. — Поне петдесет цента, а?
— Окей, Мюриъл.
— Господи — каза тя, без да спира удивено да върти глава. — Какво си мислил, Лари?
— Просто кофти ден — изтърси той.
— Спести ми глупостите си, Лари. Искам този револвер още днес в балистиката. Кажи им, когато приключат, веднага да го предадат в серологията. И се свържи с БАТИОО да проследят фабричния му номер.
— Слушам.
— Смятай се за късметлия, че нещата се развиват по този начин. Ако Артър беше надушил какво си направил, щеше да свършиш в Ръдярд. Разбираш ли това?
— Спести ми мелодрамата, Мюриъл.
— Не се шегувам.
— Я заеби това най-сетне, Мюриъл. Казах ти го сега. Само няколко дни по-късно. Прокурорът никога не знае всичко. Ти просто не искаш да знаеш всичко.
— В смисъл?
— Стига, Мюриъл. Знаеш отлично как стават нещата. Нали не ходиш при месаря да му искаш рецептата за страшния салам, който ти продава? Това си е салам и ти знаеш, че е салам. В него няма нищо, което да те убие.
— Какво още не знам, Лари?
— Карай…
— Без тия номера, Лари. Край на игричките.
— Истината ли казваш, или се опитваш да ме предизвикаш?