След като изпробваха изправността на двете записващи устройства, Колинс погледна Ейърс и попита:
— Мога ли вече да говоря?
— Защо не оставиш дамата да ти зададе въпрос, а? — отговори му Джексън. — Това тук не ти е урок по актьорско майсторство. Няма нужда от монолози.
— Има едно-единствено нещо, което си заслужава да се каже — каза Колинс.
— И то е? — поинтересува се Мюриъл.
— Вуйчо Ерно уби онези хора и Гандолф няма нищо общо с това.
Тя попита Колинс откъде е толкова сигурен. Той погледна Ейърс, който му кимна, че може да отговори.
— Добре, след като си започнал, няма как сега да спреш — обясни му Джексън.
Колинс притвори за миг изумителните си кехлибарени очи и обясни:
— Защото, и нека Исус ми прости, аз бях там и го видях.
Столът на Ейърс бе прекалено висок за Мюриъл. Високите й токчета висяха от краката й и тя трябваше да ритне един-два пъти в мокета, за да се завърти, та да вижда Колинс по-добре. Косата му бе пооредяла, а самият той бе понаедрял, но си оставаше все така неземно красив. Лицето му бе вдървено, сякаш се опитваше да покаже кураж пред лицето на истината.
— Не искам никога повече да разказвам пак тази история — започна Колинс. — Затова пожелах сега да я чуе и Ан-Мари, така че да приключим днес. Моят Бог и Спасител знае, че съм роден в грях, но е тъжно дори само да се мисли за онзи човек, в който щях да се превърна без него.
Мюриъл погледна към Лари, който се бе настанил до климатика. Заради неистовата горещина си беше съблякъл спортното сако и внимателно сгънато го бе метнал през коляното си. Лари гледаше съсредоточено собствения си крак, който нетърпеливо потропваше по мокета. Бяха в самото начало, но Лари явно вече бе чул предостатъчно за Исус. През годините се бе наслушал на подобни излияния от хора, способни да изрежат с нож герба на бандата си върху корема на жертвата, а после, трийсет секунди преди да чуят присъдата си, намираха Бог и го приемаха в душата си. Тези неща обаче никога не бяха безпокоили Мюриъл. Тя вярваше, че Бог ще се ориентира за какво става дума. Може би заради това някои смятаха нея за бог. Работата на Мюриъл бе да възложи отговорностите тук, на Земята.
Реши да се върне в миналото за кратко, съобщи за протокола датата и часа, обясни естеството на процедурата и помоли всички в офиса да кажат няколко думи, за да запечати лентата образец от всеки глас.
— Нека започнем с вашето име — обърна се тя към Колинс. След като той го съобщи, тя го попита за другите имена, с които е бил наричан като възрастен. Той изрецитира поне дузина. — А Фароу Кол? Използвали ли сте това име?
— Да.
— Като другите? За да се укриете?
— По-скоро за да започна нов живот — обясни той и се усмихна с горчивина. — Аз съм като много хора: все се опитвам да започна нов живот — и най-сетне го намерих. — Той хвърли поглед на адвоката си. — Мога ли да разкажа това, както аз искам? — Ейърс посочи безмълвно Мюриъл. — Съхранявам това в главата си в определен ред — каза й Колинс. — Можете да ме питате каквото пожелаете, но нека първо ви го кажа, както си го знам.
Щеше да го направи така или иначе. Мюриъл добре познаваше човешката природа. Колинс можеше да нагласи нещата както му хрумнеше — като разкаял се грешник, като един от обезправените или като човек, с когото са злоупотребили. В крайна сметка нейната задача щеше да е да разположи всичко в малките неподатливи кутийки на закона. Затова му каза да постъпи както намери за добре.
Колинс спечели малко време, като ненужно оправяше костюма си. Беше облякъл бяла риза и бе избрал модна вратовръзка. Личеше си, че продължава да държи на външността си.
— В крайна сметка — най-сетне започна той, — това наистина е история за мен и вуйчо ми. Не че в нея не са намесени и много други хора, които може би трябваше да бъдат важни. Само че не станаха. Това е първото, което е добре да разберете… Двамата с вуйчо Ерно извървяхме дълъг път. Може би на земята не е имало други двама, които да са се мразили толкова силно, колкото ние двамата понякога. Мисля, че това беше, защото за всеки от нас другият бе най-скъпото нещо, което имаше. Аз бях всичко, което той имаше като заместител на дете, а той за мен бе най-близкото, което имах вместо баща, и нито един от двама ни не смяташе, че е късметлия. Ето ме пред вас, виждате ме, чернокож съм за всеки, който има очи, а онзи дългоноско искаше от мен да се държа като него, сякаш имаше начин да го направя. — Колинс погледна към кръста и Библията в скута си. — Бях на тринайсет-четиринайсет години, когато сложих кръст на всички в стария квартал. Дали щяха да ми го кажат в очите, или не, бях си черен и бях най-гадната чернилка, която можеше да се намери. Само че както ви казах… вуйчо Ерно не се отказваше от мен. Аз обикалях улиците, правех глупостите, които правех, продавах най-вече крек и сам го пушех, а вуйчо… вуйчо се преструваше на полицай — той много обичаше да се прави на полицай, — идваше, изваждаше ме от дупките и ми казваше, че си провалям живота. Животът си е мой, отвръщах му аз, и пак се връщах към него. Само че винаги, когато полицията ме прибереше, се обаждах на вуйчо, а той идваше, изкарваше ме навън и ме предупреждаваше: „Никога повече“… Първото ми осъждане като пълнолетен бе през осемдесет и седма. Ерно ми издейства да лежа при облекчен режим. А когато излязох, наистина, ама наистина исках да започна нов живот. Ако се държиш прилично, реабилитират те напълно, задраскват черното ти минало и ти дават шанс. Ерно и мама ме изпратиха в Унгария, за да ме отдалечат от лошата ми среда тук, а аз на своя глава заминах за Африка. Когато се прибрах, помолих вуйчо да ми помогне да вляза в бизнеса с пътническите агенции… Осемдесет и осма бе най-щастливата година на Ерно с мен. Правех всичко, което ми бе казвал да правя. Ходих на училище, учих, взех си изпитите, получих работа в „Тайм ту травъл“ и се явявах всяка сутрин точно навреме. Минавах покрай братята, с които бях движил преди това, сякаш не ги познавах. Не беше лесно, казвам ви. Беше си направо трудно. Ерно и мама все ми разправяха колко трудно им е било в Унгария — яли катерици и врабчета, — само че аз бачках и бачках, и нямах никакви пари. Бяха на двайсет и не знам колко си години, а още живеех при майка си. Повишиха ме в агент и започнах да работя на пряка комисиона в „Тайм ту травъл“, само че нито една от големите корпорации не искаше да има нищо общо с някаква млада чернилка. Накрая отидох при него и му казах: „Вуйчо Ерно, няма да изплувам, казвам ти, опитвах и опитвах, но просто виждам, че нищо няма да стане“.