— Умно — призна Мюриъл.
— Не съм го измислил аз — увери я Колинс. — Ерно се беше сетил как да го прави. Той беше виждал всички възможни измами с билети. Предполагам в един момент се е сетил за начин, който да сработи. Може би за него това е било нещо като предизвикателство. Ерно беше голяма работа.
— Така… — пак се обади Лари. — Точно за това се чудех… Ерно. Защо не е направил онова, което би направил всеки полунормален човек: да ти даде пари.
Колинс поклати глава, сякаш се опитваше да прецени най-точния отговор.
— Знаеш ли, Ерно беше много странен човек.
— Без майтап — ехидно отговори Лари и Колинс стисна неодобрително устни. Ясно беше, че не му харесва нито езикът, нито идеята някой да осквернява паметта на Ерно. Мюриъл пак погледна Лари. Като се имаше предвид как се бяха разделили миналата седмици, тя очакваше Лари да я изгледа предизвикателно, но той само меко кимна.
— Първо на първо, Ерно беше дребнав — каза племенникът му. — Това е истината. Паднеше ли му долар в ръката, никога не го изпускаше. Освен това от време на време започваше да мърмори как авиокомпанията можело да се отнася по-добре с него за едно или друго. И още нещо… животът извън закона може да бъде много възбуждащ, питайте всеки, който знае. Ерно не спря да се оплаква какво е загубил, след като го изхвърлиха от Академията. Но знаете ли, когато аз гушна моите малки, винаги им казвам едно и също: „Ще направя всичко за вас“. Казвам им го, защото си го мисля, и ми се струва, че Ерно ми казваше горе-долу същото: опитай се да направиш нещо от себе си и няма да има нищо, което да не направя, за да ти помогна.
Колинс се наведе напред, за да види дали Старчек е удовлетворен. Лари изкриви лице в гримаса, изразяваща „Можеш ли ги разбра мошениците“. Колинс се върна към разказа си:
— Както и да е, аз продължавах да се чувствам като че ли съм кукла на конци. Отидох на почивка в Европа, попаднах в Амстердам, ударих няколко дози и… започнах наново. Когато ме прибраха за втори път, Ерно ме заряза. Каза, че заложил всичко на мен, и ето как съм му се отплатил. Точно така каза. Този път ме вкараха в пандиз с умерен режим в Дженсенвил и той не ме посети нито веднъж… Разбрах колко е зле, когато излязох през деветдесета. Честно казано, знаех две неща: как да пласирам наркотици и как да бъда пътнически агент. Черно и бяло — така ги виждах. Само че не можех да упражнявам и двете. Още едно олепване с наркотици и ставах троен хикс и влизах с доживотна. А с осъждането ми през осемдесет и девета си загубих лиценза. Сигурно трябваше да се преместя, само че младите… нали знаете, винаги се смятат за по-умни от системата. Измислих си името Фароу Кол, фалшифицирах дипломата си и отново се явих на изпит.
— Аха — обади се Мюриъл. Колинс реагира с горчива усмивка.
— Намерих работа в „Менса Травъл“ — работа изцяло на комисиона — и всичко започна както преди: къртовска работа за без пари. Е, онзи номер с ръчно издадените билети веднъж бе сработил. Оставаше просто да намеря някой, който да ги обработва както трябва. Нямаше как да отида в Ти Ен, защото Ерно щеше да ме изрита на улицата, но една вечер се замотах в едно заведение, „Лемплайт“, и се появи Гандолф — опитваше се да пробута нещо някому. Знаех кой е. Бях „работил“ около два месеца на летището веднага след гимназията. Купуваше от мен трева. Само че този път дори не можа да си спомни името ми, но аз реших, че след като е винаги наясно как нещо е „загубило“ собственика си, може да познава на „Дюсейбъл“ пътнически агент, готов да заработи нещо отгоре. Обещах му, че станат ли нещата, ще се погрижим за него. Така ме свърза с Луиза… В началото тя не искаше и да чуе. Убедих я едва когато й казах, че Ерно е правил същото.
Това, изглежда, я впечатли. Изглежда, не искаше да бъде по-долу от Ерно.
Мюриъл попита кога е било това.
— О… май започнахме през януари деветдесет и първа. Нали тогава бяха убити, през деветдесет и първа? Значи е било януари. И всичко вървеше добре, докато един ден не се натъкнах на Гандолф пак на същото място. Разбрах, че тя не му е давала нищо от своята част. Може да не беше разбрала, че задължението да го покрива е нейно. Сигурен съм, че й казах, но тя не го беше направила. Та значи той отишъл на летището и се развикал там, докато накрая не му дала медальона си, само и само за да го накара да млъкне, докато тя събере каквото му дължала.
— Казвате, че Луиза на практика му е дала медальона в залог? — уточни Мюриъл.
— Точно това казах — потвърди Колинс. — Някаква семейна скъпоценност. Само че вече беше късно, защото Катерицата се бе раздрънкал и Ерно беше надушил. Достатъчно му било да чуе името ми и веднага схванал какво става. Откри ме. Развика се, че нямало да ме остави да крада зад гърба му, в неговия „магазин“, и най-малко по начина, по който той ме е научил. Нареди ми да спра, защото иначе сам щял да се погрижи за това. Следващото, което чух, бе, че са претърсили Луиза под измислен претекст…