Още от първия си ден като прокурор Мюриъл беше развила инстинктивно чувство към оцелелите жертви на насилие. Не беше сигурно колко силно е била привързана към родителите си, а и вече не знаеше дали който и да било мъж, включително нейният покоен съпруг, някога е имал значение за нея. Но изпитваше състрадание към тези жертви, състрадание с изпепеляващата сила на слънцето. Не й трябваше дълго, за да осъзнае, че тяхната мъка произтича не само от загубата, но и от неспособността да разберат смисъла й. Болката им не се дължеше на някакво фатално бедствие като тайфун и за нея не бе виновен неуловим и лишен от логика враг като неизлечима болест например, а на човешки фактор, на прищявката на откачен нападател и на неспособността на една основана на здрав разум и правила система да го спре. Тези жертви имаха всички основания да смятат, че това не е трябвало да се случва, защото съгласно закона то наистина не трябваше да се случва.
Когато успяха някак да утешат госпожа Леонидис, тя мина покрай Мюриъл на път за женската тоалетна. Младежът я придружи и когато вратата на тоалетната се затвори, погледна Мюриъл с видимо притеснение и каза:
— Не мога да се оправя с нея. Сестрите ми са на път за тук. Не живеят в града. Ще я вземат при тях. Никой не иска да ме слуша. — Деликатен на външен вид, някак плашлив, младежът вече бе започнал да оплешивява и сигурно поради тази причина беше късо подстриган като военен. Сега, отблизо, Мюриъл видя, че носът и очите му са подпухнали. Попита го каква е връзката му с Гъс. — Аз съм синът — отговори той с мрачно натъртване. — Гръцкият син. — Изглежда, виждаше някакъв черен хумор в това определение. Представи се като Джон Леонидис и подаде потната си ръка. Когато Мюриъл му каза името и длъжността си, лицето на Джон просветна. — Слава богу! Майка ми чакаше точно това — да говори с прокурор. — Той опипа джобовете си и едва тогава осъзна, че вече държи пакет „Куулс“. — Мога ли да ви попитам нещо? — погледна я той и седна до нея на скамейката. — Заподозрян ли съм?
— Заподозрян? Защо?
— Просто не знам. В главата ми се въртят какви ли не неща. Единственият човек, за когото се сещам, че би могъл да желае смъртта на баща ми, съм аз.
— Така ли? — вметна Мюриъл, колкото да поддържа разговора.
Джон Леонидис се загледа в огънчето на цигарата си. Ноктите му бяха изгризани до живо месо.
— Никога не съм имал кураж за нищо — обясни той. — Но знаете ли… тази история с Готиния Гъс… това си беше чиста проба реклама. Когато се прибереше у дома, той ставаше непоносим. Караше например мама да му реже ноктите на краката! Представяте ли си? През лятото седеше като султан на задната веранда, печеше се на слънце, а тя превиваше гръб да му реже ноктите на краката. Отвратителна гледка! Идеше ми да повърна…
Джон горчиво поклати глава и съвсем неочаквано се разплака. Когато баща й бе починал преди две години, Мюриъл вече бе в развалени отношения с него и затова много добре си представяше бурята от емоции в душата на Джон. Том Уин бе председател на местния синдикат на американските работници към завода на „Форд“ в покрайнините на Форт Хил и бе човек, който можеше да говори за братство в завода и да излъчва жлъч у дома. Скоро след смъртта му, при това доста скоро, майка й се омъжи за директора на училището, където преподаваше, и намери в любовта щастие, още непознато на Мюриъл. Също като Джон, Мюриъл бе трябвало да се бори с мъртвородените емоции, съпровождащи всичко незавършено. И докато Джон се мъчеше да се овладее, затиснал с ръка носа и устата си, Мюриъл постави ръката си върху другата му ръка, която лежеше безволно отпусната на масичката.
Когато майката на Джон излезе от тоалетната, Джон вече се бе поуспокоил. Както бе казал, в мига, в който представи Мюриъл като „прокурор“, Атина Леонидис премина от фазата на смазана от скръб вдовица към жадуваща за отмъщение жертва.
— Те трябва да умрат, искам да ги видя в гроба — заяви тя. — Искам смърт за гадовете, които погубиха Гъс. Които го убиха. Държа да го видя с очите си. Няма да мога да заспя, докато това не стане… — В този миг твърдостта я изостави и тя се отпусна в ръцете на сина си, който погледна безпомощно Мюриъл над рамото й.