Но тя разбираше емоциите на госпожа Леонидис. Мюриъл също вярваше в наказанието. Майка й, учителката, бе от мекушавия тип жени, винаги готови да подложат и другата си буза, но Мюриъл споделяше кредото на баща си, който защитаваше суровите житейски реалности в синдиката и твърдеше, че оставени на себе си, хората не стават за нищо, затова трябва да бъдат окуражавани за едно или друго. Че в идеалния живот всеки живял примерно заслужава медал. В реалния живот обаче няма нито материал за толкова медали, нито време да се връчат. Следователно трябва да се постъпва по друг начин, но добрите все пак да получават нещо за усилията си. Това „нещо“ е да се причини болка на лошите. Не защото някой би могъл да изпита наслада от страданията им. А защото във всяко добро дело има болка: болката на отказа, болката от въздържането. И добрите заслужават своя справедлив дял. Убийството заслужава смърт. Това, казваше той, е част от заложената в законите фундаментална реципрочност.
Появи се началникът на детективите Харолд Гриър. Одобри идеята госпожа Леонидис да се прибере, но всъщност бе дошъл да говори с Мюриъл и когато влязоха в малкия офис на Гъс, изпъшка:
— Вече два часа чакам да се появи някой от кабинета на прокурора. Томи Молто се е запилял някъде. — Молто, шефът на отдел „Убийства“, съвсем наскоро бе възстановен на длъжност от съда, след като го бяха уволнили заради така и останали недоказани съмнения, че е натопил заподозрян. Така че все още никой не знаеше как да се държи с Томи. — Лари казва, че си умна.
Мюриъл помръдна неопределено с рамо.
— Ами доверете се на източника…
Макар да бе мрачен по натура, Гриър гръмко се изсмя. През целия си трудов стаж Лари не бе имал началник, когото да не е успял да настрои срещу себе си.
— Добре тогава… ако се окажеш достатъчно съобразителна да получиш заповед за претърсване през празниците, за мен това ще е достатъчно доказателство — каза Гриър.
Резултатът от разговора бе, че Мюриъл започна да си записва на гърба на кочан листчета за вземане на поръчка онова, от което Харолд имаше нужда, а той искаше заповеди за претърсване на всички коли на паркинга и — просто за всеки случай — за къщите на хората от персонала в ресторанта на Гъс. Преди да се разделят, Мюриъл се почувства задължена да повтори думите на Джон Леонидис за баща му.
— По дяволите — промърмори Харолд и се намръщи. Никой не обичаше да стоварва силата на закона върху опечалените.
— Мисля, че е само резултат от шока — позволи си мнение Мюриъл. — Знаете как е.
— Знам — изсумтя Гриър. И той имаше семейство. — Виж какво, извади тези заповеди, а? И ми дай телефонните си номера в случай, че ми потрябва още нещо.
Мюриъл нямаше никаква представа откъде да изрови съдия, готов да подпише заповед в четири следобед, петък, преди още два дни празници. Харолд си тръгна, а тя остана в малкия офис, потисната от близостта на личните вещи на покойника. Започна да звъни по домовете на познатите й съдии, занимаващи се с углавни дела. Джилиан Съливан бе последната в списъка. Както обикновено гласът й звучеше добре смазан и леко сънен, но тя каза, че е на разположение. Мюриъл отиде в кабинета си в кметството, защото трябваше сама да напечата всички заповеди.
Беше радостно възбудена. В прокуратурата имаше желязно правило: докоснеш ли се до случай, твой е. Тази максима, от една страна, възпрепятстваше заместниците да се отървават от привидно неизгодни случаи, както и караше имащите политически амбиции да се добират благодарение на връзките си до „сладките дела“. Дори и така, най-доброто, на което можеше да разчита, бе да стане заместник на заместника, защото все пак това със сигурност щеше да е случай, за който щеше да се иска смъртно наказание. Единствено в случай, че Джон и Атина кажеха „стига убийства“, прокуратурата щеше да се откаже да иска екзекуция, но семейство Леонидис определено не изглеждаха настроени да махнат с ръка. Следователно делото щеше да се слуша — в крайна сметка никой не се признава за виновен по обвинение, за което се иска смърт — и процесът се оформяше голям. Много преди всичко да приключи, Мюриъл щеше да види името си на първа страница на „Трибюн“. От тази перспектива нервите в тялото й буквално светеха.
Като малка дълго се бе страхувала от смъртта. Лежеше в леглото и трепереше, осъзнала, че цялото това дълго пътуване към зрялата възраст само ще я доведе още по-близко до ужасяващата тъмнина в края на пътя. В края на краищата послуша думите на майка си: изходът е единствен — да оставиш следа, да оставиш след себе си знак, който вечността да не може да изтрие. Искаше й се и след сто години някой да вдигне поглед и да каже „Аа… Мюриъл Уин, да, тя извърши добри дела, благодарение на нея сега живеем по-добре“. Никога не бе мислила, че това може да е лесно. Картина като тази, която рисуваше въображението й, изискваше къртовска работа и поемане на рискове. Но извоюването на правосъдие за Гъс и за неговите близки й се струваше важно, част от вечната задача да подпреш с рамо стената и да възпреш злите импулси, които иначе биха погълнали света.