На излизане видя Лари пред входа на ресторанта — опитваше се да избегне разговора със Стенли Розенбърг, разследващият репортер на Канал 5. Стенли имаше остро като на гризач лице, бе страшно настойчив и въпреки увъртанията на Лари и опитите му да го препрати към Гриър, не мирясваше, така че накрая Старчек, който и без това не виждаше никаква лична полза от журналистите, просто се обърна и си тръгна.
— Шибан лешояд — каза той на минаващата покрай него Мюриъл. Колите им бяха в една посока. Тя все още чувстваше мрачната атмосфера, която бяха оставили зад гърба си — беше полепнала по тях като неприятна миризма, пропила се в дрехите им.
— Значи Харолд те прие?
— Беше го подготвил добре — отговори тя. Стигнаха при хондата й, тя благодари на Лари с няколко думи и подметна неангажиращото „Чао“, но той я спря: хвана я за ръката.
— Кой е онзи?
Когато разбра въпроса му, тя му каза да забрави.
— Да не мислиш, че няма да разбера?
Размениха още няколко фрази в същия дух и накрая тя се предаде:
— Талмадж.
— Талмадж Лорман?
— За бога, Лари! Колко души с името Талмадж познаваш?
Талмадж, бивш конгресмен, а сега лобист и виден адвокат, занимаващ се с корпоративно право, беше преподавателят им по „Договори“ от времето, когато Лари и Мюриъл се запознаха в юридическия факултет. Преди три години съпругата на Талмадж бе починала на четиридесет и една от рак на гърдата и изказването на съболезнованията по повод преждевременната загуба бе сближило Мюриъл с него. Връзката им бе започнала с плам, но после бе продължила на приливи и отливи — нещо характерно за отношенията на Мюриъл с мъжете. В последно време обаче нещата явно се развиваха по-бурно от обичайното и набираха скорост. Изпратил и двете си дъщери в колеж, Талмадж се чувстваше самотен. А Мюриъл се наслаждаваше на силовото поле около този човек, излъчващ усещане за власт — тези, които се въртяха около Талмадж, по правило ставаха участници в епични събития.
— Наистина ли ще се омъжиш за Талмадж?
— Не сме тръгнали да се женим. Казах ти — имам чувството, че това може, би могло, не е изключено, възможно е да доведе до нещо сериозно. До което още изобщо не сме стигнали. Исках просто да ти намекна, че имам причина, поради която няма да мога да припкам при теб всеки път, когато ми подсвирнеш.
— Да ти подсвирна?!
Може би заради съдържанието на разговора — репликите и на двамата изглеждаха достатъчно странни — я обзе странно състояние: съзнанието сякаш се отдели от тялото й и тя се почувства, сякаш се рее над сцена. През последните няколко години това й се бе случвало често и в подобни моменти имаше усещането, че реалната, истинската Мюриъл е там, но някак незабележима и съществува под формата на малко, невидимо за останалите ядро. Като малка беше типичната трудно поносима тийнейджърка, която възприема целия свят като тотална измама, и в известен смисъл така и не надрасна това отношение. Знаеше със сигурност, че всеки на този свят се грижи за собствения си интерес. И точно това я бе привлякло към правото — тя обожаваше дадената от обществото на адвоката роля, позволяваща му да демаскира позата на всекиго. Само че присъдите правеха страшно трудно да преодолее различията между себе си и околните.
И точно това периодично качваше Лари на старата въртележка — тя го познаваше. Беше умен — по-умен, отколкото мил — и язвителният му хумор й допадаше, както и фактът, че я възприема такава, каквато е. Беше едър мъж — в жилите му течеше по малко полска и германска кръв, — имаше невинни сини очи, голямо кръгло лице и русолява коса, която малко по малко бе започнал да губи. По-скоро мъжествен, отколкото по мъжки красив, но пълен с първична сила, която привличаше. Да го разиграва й напомняше донякъде за момичешките й години, когато бе смятала, че колкото е по-дива, толкова по-ясно изказва презрението си към света на възрастните. Но беше женен… и бе полицай до мозъка на костите си. Тя отново си повтори онова, което вече му бе казала — време е да вървя напред.