— Хотел или затвор?
— Мотела със здравите прозорци.
— За?
— Купуване.
— На колко?
— Шест унции.
— Лошо…
— Лошо е меко казано. За него това е троен хикс. — „Троен хикс“ или три углавни присъди за наркотици означаваше доживотен затвор, без право на условно излежаване, освен ако племенникът на Ерно не предложеше нещо на прокурорите. Лари все още не схващаше накъде води този разговор. Ерно познаваше достатъчно момчета от отдел „Наркотици“, чийто пръстен можеше да целуне.
— Ще му се наложи да си поотвори устата — каза Лари.
— Да… само че онези бандити, с които е въртял бизнеса си… ами те ще го направят на решето, ако отвори уста макар и на шега. Работата е там, че той разполага с нещо друго. Вече знаеш, обажда ми се винаги, когато трябва да го отървавам. Казвам си, че повече няма да вдигам телефона, ама как да го направя? Та значи вчера ми звъни… плаче… със сълзи, но по средата на цялото лигавене дойде на себе си достатъчно, за да ми каже, че е видял или чул нещо, свързано с твоя случай.
— С моя случай?
— Така ми каза. Съобщи ми, че видял човек с някакво бижу. И мисли, че това бижу е било собственост на една от твоите жертви.
— На коя по-точно?
— Не го попитах. Знаех, че ще идваш насам. Обещах му да ти кажа. Работата е там, че доколкото си познавам Колинс, най-вероятно става дума за някакви затворнически клюки — Руди казал на Труди, а тя на Джуди. Но ако наистина е нещо, Лари, и ако той ти даде истинска полезна информация, искам да го извадиш оттам.
— Това не е проблем — обеща Лари. — Стига да улучи в десетката.
— Съгласен съм.
Лари взе името — Колинс Фаруел. Когато напусна сградата, вече се стъмваше. От другата страна на улицата самолет със зигзагообразното лого на „ТН Еър“ се издигаше в небесата с раздиращ ушите тътен. Лари беше щастлив. Зачуди се това пък от къде на къде и после изведнъж се сети: с тази информация имаше повод да се обади на Мюриъл.
6.
15 май 2001
Писмото до Джилиан
Джилиан Съливан се стори на Артър Рейвън същата, каквато я бе виждал винаги — съсредоточена и неземно красива. Тя изтръска чадъра си в огромната рецепция на „О’Съливан, Стейнбърг, Маркони и Хорган“ и подаде изящния си дъждобран от синтетична материя. Късата й, оформена в щръкнала прическа коса, се бе малко слегнала от влажния въздух, но към тъмния й добре скроен костюм не можеха да се отправят никакви забележки.
Артър я поведе към заседателната зала, в която основната мебелировка бе голяма маса от зелен гранит с бели жилки. През стоманените рамки на прозорците в сградата на Ай Би Ем, някак в умален мащаб заради вече спускащия се здрач, и трийсет и шест етажа под тях се виждаше Киндъл Ривър. Джилиан се бе обадила по телефона вчера, без много приказки бе споменала, че има нещо, което трябва да се обсъди, и бе завършила разговора с още едно извинение за грубия начин, по който се бе държала при предишната им среща. Артър й бе казал, че няма нищо. Вече си бе създал навика да не обръща внимание на болката, причинявана му от общуването с жени, и в този случай, както и в много други, беше дори склонен да поеме върху себе си вината за острата й реакция. В крайна сметка не е естествено да очакваш от някого да е вежлив, когато си намекнал, че е бил достатъчно пиян или продажен, за да се вълнува за живота на друг човек.
Той вдигна слушалката, за да повика Памела, и докато чакаха, попита Джилиан дали работи.
— Продавам козметика в „Мортън“.
— В смисъл?
— Прекарвам деня си в правене на не съвсем искрени комплименти. На всеки две седмици получавам чек, по-голямата част от който, честно казано, отива за попълване на гардероба ми. Но се чувствам компетентна. Гримът и облеклото вероятно са единствените неща извън правото, които познавам добре.