— Ти винаги си излъчвала очарование.
— Никога не съм се чувствала очарователна.
— О… ти просто беше царствена. Наистина. Честно ти казвам. Тайничко бях увлечен по теб — призна си Артър. Чувстваше се като ученик, застанал мирно до ъгъла на бюрото на учителя, но притеснението му я накара да се усмихне. Разбира се, „увлечен“ не беше точната дума. Защото, когато Артър беше увлечен по някого, това чувство бе далеч от невинността. Фантазиите му бяха живи, страстни и емоционално изцеждащи. На всеки шест месеца от дванайсетгодишна възраст той се влюбваше безнадеждно в поредната бляскава и недостъпна жена и образът й витаеше из съзнанието му като мираж. Джилиан Съливан, красавицата на съдебните коридори, физически привлекателна и интелектуално потискаща, бе естествената кандидатка за тази роля, и нямаше нищо неестествено в това, че се бе „увлякъл“ по нея още когато го бяха назначили към нейния съдебен състав. Много често, когато тя го извикваше, за да получи разяснение за нещо, което съдебните заседатели не биваше да чуят, или когато инструктираше двете страни преди заседание — с други думи, в случаите, когато му се удаваше възможност да бъде близко до безукорно облечената и силно напарфюмирана съдийка, — му се бе налагало да използва жълтия си адвокатски бележник, за да прикрие притеснителната си ерекция. Артър в никакъв случай не бе единственият сред помощник-прокурорите, който улавяше сексуалното излъчване на Джилиан. Веднъж, докато пиеха в заведение близо до сградата на съда, Мик Гоя бе проследил минаващата покрай тях студена и елегантна Джилиан. „Бих изчукал и стена — каза тогава той, — стига да знам, че зад нея стои тя“.
Даже след дългото си изчезване Джилиан продължаваше да привлича Артър. Заради налегналите я грижи беше отслабнала, но все пак изглеждаше много по-добре от последния път, когато я бе видял: бледа и под въздействието на алкохола. Верен на себе си, той бе възбуден от мисълта за идването й в кантората.
Появи се Памела и се ръкува с Джилиан, без да се усмихне. Дори само фактът, че е осъдила Роми на смърт, бе достатъчен Джилиан да спечели челното място в списъка на личните врагове на Памела, но когато Артър разказа на помощничката си за съдбата й, младата жена бе потресена. Съдия да взема подкуп! Ако се съдеше по ледените маниери на Памела, Джилиан вероятно често събуждаше подобни реакции. Но пък доброволното й идване тук бе проява на смелост.
Тримата седнаха в края на гранитната маса — там, където проникваха медните лъчи на залязващото слънце. Артър бе казал на Памела, че според него срещата му с Джилиан преди десет дни е събудила някакъв забравен спомен. Вместо да заговори направо, Джилиан отвори страничната преграда на чантичката си и каза:
— Имам нещо, което смятам, че трябва да видите. — И извади бял плик. Още преди да го плъзне по масата към Артър, той позна надписа: в горния ляв ъгъл бе отпечатан обратният адрес на затвора в Ръдярд, под който на ръка бе изписан номерът на затворника.
В плика имаше писмо с дата от март тази година, написано с грижлив почерк върху два жълти листа. Артър започна да го чете. Памела стоеше зад рамото му.
„Уважаеми съдия,
Казвам се Ерно Ердай. Затворник съм в отделението с тежък режим на Ръдярд и излежавам десетгодишна присъда за прострелване на човек при самоотбрана, но с утежняващи вината ми обстоятелства. Датата на освобождаването ми е април 2002, но не очаквам да я доживея, понеже съм болен от рак и здравето ми е разклатено. Едва ли ще си спомните това, но аз бях заместник-началник на служба «Сигурност» към «ТН Еър» на летище «Дюсейбъл» и съм се явявал няколко пъти в съдебната зала, когато се е налагало да отправим обвинения срещу пътници, създаващи проблеми. Както и да е, не бих желал да се връщам в миналото, макар точно в момента да разполагам с предостатъчно време за това, ако би ми се приискало да го направя (това е шега, разбира се).
Пиша Ви, понеже разполагам с информация по дело, гледано от Вас, когато осъдихте на смърт един човек. Този човек сега излежава последните си дни тук, в крилото на смъртниците, и всъщност е следващият планиран за екзекуция, така че донякъде става дума за нещо, което изисква спешна реакция, понеже онова, което имам да кажа, ще окаже голямо влияние върху развоя на събитията.
Информацията, за която говоря, не е от онзи вид, който бих споделил с когото и да било, но честно казано, изпитвам затруднения в желанието си да накарам да ме изслушат правилните хора. Преди две годни например писах на разследващия детектив Лари Старчек, но той вече не се интересува от мен сега, когато не бих могъл да му бъда полезен с нищо. Писах също и в службата за обществена защита, но тези хора не отговарят на писмата на клиентите си, да не говорим за такива, изпратени им от лица, за които не са и чували. Може би казвам това, защото съм изживял последните години от живота си като полу полицай, но заявявам, че досега не съм виждал защитник, когото да съм харесал или комуто да съм изпитал желание да се доверя. Вашият опит в това отношение може да е по-различен. Но аз се отклоних от темата.