Ако не бяхте имали своите си проблеми, вероятно щях да се свържа с вас много по-рано. Както и да е, научих, че скоро сте излезли, и по моята логика сега вероятно е даже по-добре да се свържа с вас. Излежаващите не съдят. Надявам се да имате желанието да си направите труда да поправите нещо, за което сте отговорна, макар тогава да не сте разполагали с цялата информация. Пощата, която изпращам от тук, се цензурира — не се съмнявам, че знаете това сама — така че ще се въздържа да излагам подробностите. Човек не може да знае предварително как биха реагирали хората около него, когато научат едно или друго. Знам, че това означава пътуване, но очаквам от Вас да дойдете тук и да чуете каквото имам да Ви кажа. Защото съм уверен, че като ме гледате в очите, ще разберете, че говоря съвсем сериозно.
Памела бе стиснала с всичка сила рамото на Артър — вероятно го бе направила, когато бе стигнала реда, в който затворникът обясняваше, че разполага с информация, която би спряла следващата екзекуция — и Артър усети, че пак ще се наложи да я предупреди да се отнася по-критично. Писмото дори не споменаваше Роми. А забравените от света затворници — някои буквално сред най-лошите хора на света — бяха способни на всякакви номера, за да привлекат внимание към себе си.
Джилиан очакваше реакцията им. Артър се поинтересува помни ли Ерно Ердай, но тя само поклати глава.
— И защо си сигурна, че той има предвид моя клиент? — попита я той.
— Аз съм издала само две смъртни присъди, Артър, и още преди много време в Тексас екзекутираха другия — Уинго Маккесон. Освен това Старчек не беше разследващ детектив по онзи случай.
Той се обърна към Памела — очакваше да види ликуване, но тя разглеждаше плика, в който бе изпратено писмото на Ердай, съсредоточила вниманието си върху пощенското клеймо.
— Значи сте получили това през март? — Тя погледна Джилиан. — И сте стояли просто така цели два месеца? — Враждебността в гласа й изненада Артър. Обикновено Памела се държеше по характерния за нейното поколение начин, а именно с неопределена дружелюбност, подсказваща, че нищо в живота не заслужава напрежението на конфронтацията.
— Мисля, че вече всичко е наред — обади се Артър. Все пак не можеше да не признае, че Памела има право. Не можеше да се каже, че Джилиан е бързала да реши как да постъпи и да прави ли нещо изобщо.
— След срещата ни се замислих по-сериозно — призна Джилиан. Гледаше Артър.
Това обаче не бе достатъчно за Памела.
— Но все още не сте отишли да се видите с този човек, нали?
Джилиан се намръщи.
— Това не е моя работа, госпожице.
— А да гледате как ще екзекутират невинен… това ваша работа ли е?
— О, за бога! — Артър вдигна ръка срещу Памела като пътен полицай. Тя млъкна, но не спря да гледа враждебно Джилиан. Той попита бившата съдийка може ли Памела да копира писмото и Джилиан, сложила обсипана с лунички ръка пред лицето си, кимна мълчаливо. Памела гневно сграбчи листа и в този момент Артър почувства, че Джилиан се пита защо си е правила труда да идва тук.
През цялото време, през което бе част от правораздавателната система, първо като прокурор, а после и като съдия, Джилиан бе вярвала с почти религиозна убеденост, че никога не бива да губи присъствие на духа. Без значение колко голям мошеник бе обвиняемият или неговият защитник, тя нямаше да им достави удоволствието да видят у нея емоционална реакция. Този път, докато младата помощничка на Артър — с високи над глезена боти и къса кожена пола — излизаше, Джилиан едва се сдържа да не й даде съвет. Овладей се, бе готова да й каже. На което Памела, разбира се, щеше, при това съвсем оправдано, да отговори, че не желае да прилича по нищо на нея.
— Какво й даваш, Артър? — попита тя, след като вратата се затръшна. — Високооктанов бензин?
— Един ден тя ще стане голям адвокат — отговори той. Тонът му подсказваше, че не е възприел риторичния въпрос като комплимент.