— Продължават да ме засипват писма на затворници, Артър. Честно казано, нямам представа откъде научават адреса ми. И цялата тази поща е абсолютно налудничава, за да не кажа нещо по-силно. — Част от писмата съвсем предсказуемо бяха с откровено порнографско съдържание, несъмнено вдъхновено от спомена за привлекателно изглеждащата облечена във власт жена, но имаше и такива, напомнящи писмото на Ердай, изпратени до нея с абсурдната надежда, че сега, след като вече е стояла в „кафеза“, тя ще е по-склонна да премисли някои ситуации и да промени с нещо съдбата на осъдените. — Не мога да си позволя лукса да приемам тези писма сериозно — поясни Джилиан. — Мисля, че знаещ какво представлява това писмо, Артър. Сигурна съм. Водачите на банди вътре са вечно готови да измислят нещо.
— „Ерно Ердай“? Звучи ми като име на бял. Роми е чернокож. И прекалено странен, та някоя банда да се загрижи за него. Освен това в досието му няма и дума за връзка с банди.
— Там се оформят най-невероятни взаимоотношения, Артър. Смятай, че е като войната на Червената и Бялата роза.
Артър сви рамене и каза, че единственият начин да се разбере, е да говорят с Ердай.
— И аз мисля, че трябва да го направиш — съгласи се тя. — Точно затова ти донесох това писмо.
— В него обаче се казва, че той иска да разговаря с теб.
— Ооо… моля те — каза Джилиан. После бръкна в чантичката си. — Мога ли да запаля тук? — Рейвън обясни, че пушенето в цялата сграда е забранено. Спомена, че имало едно фоайе, определено за тази цел, но въздухът в него бил такъв, че можела направо да диша пепел. Джилиан затвори чантичката си, примирена, че се налага да изтърпи, и допълни: — Мисля, че даже не е редно да се появявам там.
Артър направи физиономия, за да маскира усмивката си, и тя веднага разбра. Вече нямаше кой да я накаже за пропуск от морално-етичен характер, нямаше кой да й забрани да сяда на стола на съдията, и най-сетне нямаше кой да й отнеме лиценза на правоспособен юрист. Всичко това вече беше направено. Така че можеше да си позволи да прави всичко, стига това да не я вкараше обратно в затвора.
— Джилиан, никой няма да ме критикува… впрочем няма кой да критикува и теб, че сме решили да предприемем стъпки, за да изслушаме този човек. Който достатъчно ясно е изказал мнението си за защитниците.
— Защо мислиш, че няма да се съгласи да говори направо с теб?
— По-скоро имам основания да очаквам да ме мрази и да откаже да разговаря с нас двамата. Джилиан, имам шест седмици преди Апелативният съд да реши дали да пусне екзекуцията. На тази фаза просто не мога да си позволя никакви рискове.
— Не мога да отида в Ръдярд, Артър. — Коремът й се свиваше при самата мисъл за това. Не искаше отново да вдишва онзи гаден въздух, а още по-малко желаеше отново да влиза в контакт с извратената реалност на затворените престъпници. По-голямата част от присъдата си бе излежала в единична килия, защото Управлението на затворите се бе видяло в невъзможност да прецени коя от другите затворнички би могла да се окаже дъщеря, сестра или някаква друга роднина на осъдена от нея и би могла да реши, че моментът за отмъщение е прекалено удобен, за да се изпусне. И добре, че бяха решили така. На няколко пъти й се бе налагало да споделя килията, но не се бе чувствала комфортно нито за секунда в компанията на съкафезничка — обикновено бременна в първите дни от излежаване на присъдата или някоя наказана за едно или друго нарушение на вътрешния ред. Това бяха престъпнички до мозъка на костите. Повечето бяха без грам умствен багаж и се сриваха психически още в началото. Някои бяха умни. Имаше и такива, които се радваха на компанията. Трябваха й само няколко дни, за да ги опознае, и тогава се сблъскваше с характери, непоклатими като Гибралтар: непоправими лъжкини, избухливи с темперамент като Везувий, нещастнички с представа за света, толкова далеч от реалността, че даже нямаха понятие за някои най-нормални аспекти на живота отвън. Джилиан се държеше дистанцирано, не отказваше правни консултации и въпреки опитите си да прекъсне тази практика, така и не успя да им попречи да я наричат „Съдийката“. Изглежда, на всички там — както затворници, така и надзиратели, — бе приятно, че един от силните на деня е паднал толкова ниско.
Рейвън обаче не мислеше да се отказва.
— Виж — настоя той, — не бих искал да проповядвам, но този Ердай в известен смисъл е прав, не мислиш ли? Все пак решението е твое. Ти си го намерила за виновен и ти си определила присъдата. Не смяташ ли, че поне донякъде си отговорна, ако се окаже, че моят човек не заслужава всичко това?