— Артър, ще ти кажа съвсем направо, че според мен вече съм направила каквото трябва. — Истината бе, че се бе борила със себе си, докато вземе решението да донесе писмото. Защото отлично знаеше, че е глупаво да рискува нов контакт с Рейвън, който можеше да налучка правилните въпроси относно нейното минало. А и тя вече не се чувстваше задължена пред закона, който, от една страна, й бе доставял удоволствие с поставянето на проблеми, изискващи интелект, но от друга, я бе изхвърлил от царството си. Проблемът й бе, че все още изпитваше угризения за онова жестоко подмятане пред Артър. И не законът, не правото, а собствената й система от правила, изградена не без напътствията на Дъфи, нейния „спонсор“ и хазяин, бе в основата на идването й тук. Тези правила казваха: край на неразбориите, край на безучастното самоунищожение и на унищожението на други; когато е възможно, поправяй грешките си.
Пушеше й се все по-силно и тя стана и се разходи до ъгъла на залата. Не беше влизала в помещение, имащо отношение към правото, през месеците, откакто бе излязла от затвора, и натруфената обстановка й се виждаше смехотворна. Колко много бяха забогатели през това време. Самата идея, че обикновени хора могат да живеят в подобна обстановка — скъпа ламперия, гранит, сребърна шведска кафе машина и удобни столове на колелца с фина тапицерия от телешка кожа — й се струваше нелепа. Самата тя никога не бе бленувала за такива неща. Но й беше трудно да възприеме, че Артър Рейвън — способен и целеустремен, но най-вероятно не особено надарен, — се чувства така уютно в този комфорт.
Докато я наблюдаваше, Артър несъзнателно гладеше косата си, щръкнала на местата, където все още я имаше. Артър, както винаги впрочем, изглежда, се трудеше много: възелът на вратовръзката му бе отпуснат, дланта му бе изцапана с мастилени петна, петна се виждаха и по маншета на ризата му. Тя интуитивно потърси начин да го отклони от мислите му.
— Как е сестра ти, Артър? Нали… нали беше болна?
— От шизофрения. Погрижил съм се край нея винаги да има хора, които да й помагат, но непрекъснато отскачам да я видя. Последните думи на баща ми бяха: „Грижи се за Сюзан“. Не че това е много изненадващо. В края на краищата той ми го повтаряше, откакто станах на дванайсет.
— Други братя или сестри имаш ли?
— Не, само двамата с нея сме.
— И кога почина майка ти?
— Майка ми е жива и в цветущо здраве. Просто си изми ръцете от всичко, свързано с нас, още когато Сюзан се разболя. Замина за дълго в Мексико, после се върна и не се е обаждала. Гледа на себе си като на волна душа. Двамата с баща ми бяха странна двойка. Както и да е… сега живее в малък апартамент в Сентър Сити и се издържа, като позира на студенти в колежа за Музейно изкуство.
— Гол модел?
— О, естествено. „Човешкото тяло е красиво на всяка възраст, Артър“. Предполагам, че е голямо предизвикателство да се рисуват бръчки. Наистина не зная. — Рейвън се усмихна неуверено, явно озадачен защо разказва тези неща.
— Виждаш ли я?
— От време на време. Чувствам се, сякаш отивам на гости на далечна леля. В гимназията имах двама приятели, чернокожи, ако това има някакво значение, които бяха отгледани от бабите си. Та те познаваха майките си по моя начин — като много по-възрастен другар. Така съм израсъл. Какво още искаш да научиш? — Той продължаваше да се усмихва все така смутено. Госпожа Рейвън, изглежда, бе полярно противоположна на Мей Съливан, която бе искала всички членове на фамилията да се отнасят към нея със страхопочитание. Беше изключително умна и ехидно остроумна, но всеки следобед, когато Джилиан се прибираше от „Сейнт Маргарет“, на кухненския плот имаше отворена бутилка „Трипъл сек“. Вечерта по правило се развиваше в тягостно очакване какво ще скимне на мама. Дали само ще крещи, или, както често ставаше по време на караниците с баща им, ще прибегне до насилие. Яростните й изблици водеха до часове на мрачно мълчание, през които никой от десетимата обитатели на къщата нито смееше, нито имаше желание да говори… Артър, който, изглежда, нямаше нищо против интереса на Джилиан към него, все пак се върна към усилията си да я убеди да посети Ердай. Дисциплината открай време беше сред професионалните му достойнства. — Не знам как да те уговоря да се съгласиш — продължи той. — Мога само да ти кажа, че няма да искам много. Само да започнеш разговора с този човек. — Обещай да не иска от нея да изслушва историята му, ако не желае, както и че лично ще я закара дотам и ще я върне с колата си, за да е сигурен, че всичко ще приключи за един ден. — Виж, Джилиан, повярвай ми, не съм искал да ми възлагат този случай. Съдът просто ми го натресе… и ето, четвърта седмица не знам какво е почивен ден. Но… как да ти кажа, изпълнявам дълга си. И нямам избор — трябва да те помоля за помощ.