— Искаш ли да видиш що за птица е? — предложи Лари.
Регистрираха се, влязоха, качиха се на решетката на пешеходната пътека. От едната им страна бяха килиите. Мюриъл изостана. Не бе имала възможност да смени обувките си и сега токчетата й се заклещваха в междините на решетката. Спъването тук можеше да доведе до нещо по-лошо от излагане. Още на влизане посетителите биваха съветвани да се държат максимално далеч от клетките. Имаше случаи, когато мъже едва не биваха удушавани с вратовръзките си като с гарота. А онова, което се бе случвало на някои жени, бе още по-неприятно. Изпълняващите ролята на надзиратели заместник-шерифи поддържаха негласно споразумение със затворниците за минимална интервенция в начина им на живот и по принцип не бързаха да се намесват в такива случаи.
Гледката бе типична за затвор: тъмни лица, лоша миризма, обидни подмятания, цинични намеци, изричани зад гърбовете им. В някои клетки хората бяха опънали въжета за простиране, които допълнително ограничаваха тясното пространство. На много места се виждаха закрепени от вътрешната страна на решетките снимки — семейни или на разголени гърли от списанията. Докато бяха заключени, мъжете се излежаваха или спяха, слушаха радио или разговаряха от дистанция, използвайки гангстерски код. Двамата се движеха, съпровождани от униформен служител — едър чернокож, явно нервиран, че му е възложено да се занимава с тях. Той удари два пъти с палката си по решетките, за да покаже, че са стигнали килията на Колинс, и се отдалечи, без да я сваля — тракаше, за да покаже на затворниците, че е на етажа.
— Кой е Колинс? — обърна се Лари към двамата в килията. Единият беше седнал на тоалетната чиния, а другият играеше през решетката на карти със съкафезника си от съседната килия.
— Ей, пич, нямам ли право на малко уединение? — попита седналият на чинията, като демонстративно продължи да се напъва.
Отдръпнаха се за кратко. Когато се върнаха, Колинс вдигаше ципа на оранжевия си гащеризон.
— Ти от наркотиците ли си? — попита той, когато Лари му показа значката си. Беше умерено черен, със светли очи и идеално оформена афроприческа. Едър и мъжествено красив. Очите му бяха почти оранжеви и светеха като на котка. Повече от ясно бе, че е наясно с привлекателността си. Без да откъсва поглед от Мюриъл, Колинс намести гащеризона по раменете си — показваше, че едва му става.
— Убийства — отговори Лари.
— Че аз никого не съм убивал. Не става дума за мен, човече, сигурно си дошъл за някой друг. „Не съм убиец. Аз съм любовник“ — Колинс изпя няколко такта от песента на Отис Рединг, за да докаже твърдението си, с което развесели съседите си в близките килии. После смъкна ципа си и бавно се върна при тоалетната чиния. Погледна изразително Мюриъл, но тя търпеливо го изчака в продължение на близо минута.
— Какво ще кажеш? — попита я Лари по обратния път.
— Много впечатляваща външност — отговори Мюриъл. Младежът приличаше на Хари Белафонте, любимеца на майка й.
— Ще видя дали ще мога да организирам да ти го снимат. Но повече ме интересува дали не си губим времето. — Тя го попита какво иска да каже. — Според мен това си е възможно най-типичният затворнически боклук — обясни Лари. — Но ако държиш, мога да му отделя един час… максимум.
След вечеря можеха да им го доведат без много шум в стаята за разпит. Лари помоли дежурния надзирател да го направи, като обясни, че им се налага да разпитат Фаруел във връзка с убийство. Половината от персонала беше свързана по един или друг начин със затворническите банди и ако някой се усъмнеше, че Колинс сътрудничи, слухът за това щеше да се разпространи моментално. Дежурният ги отведе в малка стаичка с трапецовидна форма, по чиито стени се виждаха следи от подметки. Двамата седнаха на въртящи се пластмасови столове, които, също като масата между тях, бяха фиксирани за пода със здрави винтове.
— Е, как е Талмадж? — поинтересува се Лари и веднага отмести поглед, сякаш съжаляваше за подмятането. Вече доста хора споменаваха пред нея това име. Миналата седмица в местния вестник бяха публикували снимката му, направена по време на среща за набиране на средства за избирателната му кампания. Все пак поне до момента тази тема не бе сред обсъжданите с Лари.
— Знаеш ли, Лари… никога не съм допускала, че можеш да се окажеш ревнивец.
— Просто се поинтересувах — възрази той. — Нали разбираш… като за времето. „Как си със здравето, как е семейството?“.