— Честен ли е? — попита тя Лари.
— Може би. Ако е измислена история, можеше да я украси повече.
Мюриъл беше съгласна с тази оценка.
— Някакъв шанс той самият да е замесен?
— Ако е бил и Катерицата го издаде, с него е свършено. Колинс не е глупав — поне това го разбира. Следователно, поне според мен, не е. — Мюриъл, която гледаше на нещата по същия начин, се поинтересува колко от онова, което им бе казал Колинс за медальона, се е появявало из вестниците. — Не сме споменавали за медальона — каза Лари. — Снимките, за които спомена, са от кръщенето на дъщеричките й. И още нещо важно — онова, дето ни го разправяше за парите, които онзи щял да вземе, е истина. Това е семейно бижу, донесено от Италия. Майката го подарява на дъщеря си и така нататък. Този боклук… Катерицата или както там му казват, със сигурност знае нещо.
— Ще се обадиш ли на Харолд?
— Първо искам да видя Катерицата. — Това означаваше, че Лари се страхува да не би шефът да възложи откриването на Катерицата на други детективи. Полицаите се грижеха за статистическите показатели за работата си, сякаш някой ги излагаше на почетно табло в Макграт Хол. Лари, както всички, обичаше зад големите случаи да стои неговото име.
— Тогава и аз няма да кажа нищо на Молто — обеща Мюриъл.
Стояха до колата в настъпващия вечерен хлад, привлечени един към друг от бързината, с която се бяха споразумели. Дъхът им се извиваше на пара във въздуха, в който още се долавяха следи от отиващата си есен. Покрай едната стена на затвора имаше опашка от посетители за вечерното свиждане. Повечето бяха жени, някои с деца. Някои от децата плачеха.
Лари се обърна към нея в здрача и каза:
— Да пием по сода.
Тя го погледна и примижа.
— Звучи ми малко опасно.
— Е, ти обичаш опасностите.
Това беше истина. Винаги бе обичала опасността. А Лари бе част от нея. Но беше решила, че е време да порасне.
— Ответникът по моето дело утре дава показания. Трябва да се подготвя за кръстосания разпит. — И тя сдържано се усмихна с идеята да покаже колко съжалява.
— Мюриъл… — започна Лари. Тя се обърна. Той беше бръкнал в джобовете на дългото си яке и се пляскаше по бедрата с полите му. Устата му помръдна, но беше ясно, че няма представа какво да каже по-нататък. Стояха така в спускащата се нощ, лице в лице, и нейното име остана последната изречена дума.
8.
8 октомври 1991
Катерицата
— Катерицата ли? — попита Карни Линахан. — Този малоумник не сме спирали да го гоним.
— Що за човек е? — поинтересува се Лари. — Наркоман?
Този път отговори партньорката на Линахан, Кристин Возницки:
— Той е кошът в баскетбола. — После каза истинското му име, Ромео Гандолф, и Лари прилежно си го записа. Беше малко след осем сутринта. Седяха в полицейската стая на Шести участък. Дежурният току-що бе завършил сутрешната оперативка за застъпващата смяна.
Возницки беше привлекателна, но висока и с прекалено голяма брадичка. Излъчваше някаква сухота, която извикваше в съзнанието на Лари асоциации с ремък за точене. Може и наистина да бе мъжкарана — не че това вълнуваше Лари особено. Баща й бе в полицията преди петнайсет години, когато Лари бе постъпил на работа в Шести и бе служил заедно със Стан Возницки.
— Крадец — изсумтя Линахан. — И прекупвач на крадена стока. Или краде, или продава, а най-често и двете. По-лош и от циганин. Докарваме го тук поне веднъж месечно. Ед Норис си губи времето с него вчера.
— Защо?
— ВСИ. — Така казваха накратко за „все старите истории“. — Лейди Керъл има магазин за перуки на Шейсет и първа. Тя си е измислила това име — Лейди Керъл. Та Лейди Керъл, която и без това не е съвсем с всичкия си, оставила задната врата незаключена. Това пък е специалността на нашия мошеник, задните врати — неговият номер е да влезе незабелязан, да се скрие в някой шкаф и да изчака да затворят магазина. Та вчера призори половината й стока се изпарила. Само че на половината живущи на Шейсет и първа любимото занимание е купуването на нова перука. С две думи, Ед прибра Катерицата за през нощта, само че онова лайно се запъна. Както и да е, знаем, че е бил той. Повярвай ми. Нищо, че не намерихме стоката у него — препродал я е.
Карни беше пред пенсия; личеше му, че е поне на шейсет. Всичко в него беше сиво, дори лицето му под луминесцентните лампи в участъка. Лари даваше душата си за такива полицаи. Те бяха видели всичко, бяха преживели всичко, но бяха съхранили в себе си нещо добро. Когато Лари постъпи — през 1975-а — Карни се възмущаваше, че полицията била закупила патрулни коли с климатици. Според него това поощрявало ленивците, на които и без това не им се слизало от колата.