Само че този ден Катерицата, изглежда, бе решил да пропусне пицарията. След два часа тримата вече бяха в свърталището, където Колинс бе казал, че е срещнал Гандолф. Казваше се „Лемплайт“ и беше странно, че изобщо има някакво име. Защото си беше кенеф. Бърлога. Какво друго, освен неприятности могат да те очакват в място, където прозорецът е защитен с бодлива тел? До вратата имаше малък шкаф за алкохолни напитки — стоката бе заключена зад решетки. В дъното на заведението беше барът. Лари бе виждал подобни гледки хиляди пъти: работеше само част от осветлението, в това число няколко от светещите реклами на бара, и онова, което се виждаше в полумрака, бе остаряло, мръсно и изпочупено. Ламперията бе толкова стара, че бе започнала на места да се разпада като вехта дреха, тоалетната чиния в единствения клозет бе пожълтяла, седалката бе счупена по средата, казанчето течеше и винаги бе текло. Още от прага на външната врата миришеше на гнило и изтичащ газ. Което, изглежда, не пречеше ни най-малко на посетителите, защото такива се навъртаха през целия ден — малки групички младежи, говорещи за неща, на които никой не вярваше, и от време на време купуващи и продаващи дрога в някой от тъмните ъгли. Изглежда, точно последното бе довело Колинс тук.
Отвън, на тротоара до вратата, се вършеше пак същото: унили проститутки, надяващи се да запалят джойнт или да намерят доза и типове на социални осигуровки с навици, по-странни и от тези на хората вътре. Измет и паплач. При появата на тримата полицаи тълпата се разпръсна. Карни и Кристин влязоха отпред, а Лари мина отзад, та евентуално да попречи на Катерицата да се измъкне.
След минута Линахан го повика:
— Детектив Старчек, позволете да ви представя Ромео Гандолф.
Човекът, когото буташе пред себе си, бе мършав дребосък с налудничав поглед — очите му святкаха като фенерчета. Не беше необходимо да се свивка голямото жури на съдебните заседатели, за да се разбере как е получил прякора си. Карни го изблъска до патрулната кола и го претърси за оръжие. Роми на няколко пъти жалостиво попита какво е направил.
— Мамка ти — обади се Лари, — къде е медальонът? — Както и можеше да се очаква, Ромео каза, че не знае нищо за никакъв медальон. — Мамицата ти — отново каза Лари. Не му се вярваше, че Гандолф е държал бижуто цели месеци, за да го продаде точно днес. Лари описа какво търси, но Катерицата продължаваше да твърди, че не е виждал нищо такова.
Лари се сети за предупреждението на Ерно относно Колинс. Не за пръв път затворник-информатор щеше да му върже тенекия. Беше готов да пусне Катерицата да си ходи, но Линахан изненадващо сграбчи Гандолф за щръкналата прическа и го натика на задната седалка на патрулната кола. Катерицата заврещя, че ръката го боляла от предната нощ — бил я прекарал закопчан с белезници за тръба на стената.
Като се прибраха в Шести, Линахан посочи на Роми пейката — пътя до нея той си знаеше и сам, — после хвана Лари под ръка и го дръпна встрани. От неспокойния поглед, с който оглеждаше коридора в двете посоки, личеше, че има проблем.
— Няма да намериш никакъв доклад от снощи.
— Защото?
— Защото в него няма да намериш никакъв медальон.
Лари простена мъченически. Беше прекалено стар за подобни дивотии.
— Карни, знам, че не е у теб, но сега този кретен ще ми каже, че медальонът е бил у него снощи, когато сте го прибрали. Нали се сещаш? Само че какво да кажа аз на Харолд?
— Схващам — каза Карни. — Правя каквото мога. От сутринта търсим Норис. В почивка е. Приятелката му каза, че идвал насам.
Прекъсна го дежурният. Съобщи, че търсят Лари. Първата му мисъл бе, че е Мюриъл, но се оказа самият Гриър. Лари се опита да вкара в гласа си жизнерадостна нотка:
— Мисля, че сме на път да решим случая, шефе. — И разказа някои подробности.
— Кой е с теб, Лари? — Макар прекрасно да знаеше, че Харолд има предвид детективите, Лари се направи на несъобразителен и спомена имената на Линахан и Возницки.
Когато затвори, видя, че го чака едър чернокож мъжага. Беше с модно късо кожено яке и бежова риза, неспособна да прикрие големия му корем. Усмихваше се, сякаш предлагаше нещо за продан. Което в известен смисъл си беше истината, защото това бе Норис.
— Чух, че търсиш това — проговори той и извади медальона от джоба си. Изобщо не му беше хрумнало да го прибере в пластмасово пликче.
Лари бе оцелял толкова време в полицията, защото спазваше принципа „Живей и остави другите да живеят“. Само че, доколкото му бе известно, папата засега нямаше планове да го включи в списъка на номинираните за светци. Все пак си гледаше работата. И това може би беше най-голямата му гордост. Явяваше се всеки ден, за да си върши работата — не за да дремне в патрулката, не за да раздруса някой наркоман, още по-малко, за да се скрие на сигурно място в управлението и да крои как да го пенсионират по-рано по нетрудоспособност. Вършеше си работата като всички честни ченгета, които познаваше. Това сега обаче беше вече прекалено. Той грубо дръпна медальона от ръката на Норис. Двете снимчици от кръщенето бяха вътре — бебетата изглеждаха замаяни от жестоката екскурзия по пътя към белия свят.