— Както обикновено, изглеждаш страхотно — каза той и най-сетне слезе от колата. Говореше с обичайния си ентусиазъм. Тя почувства в него същото, което долавяше у повечето мъже край себе си — намек за неугасващ сексуален апетит. Но мъжете по правило не я привличаха. Дори бе започнала да ходи на работа с пластмасова венчална халка на пръста. По някаква причина продавачките имаха същата репутация като медицинските сестри и момичетата, навъртащи се из заведенията в края на работното време, когато мъжете излизаха на обиколка. От време на време се намираше някой, който си спомняше за нея от предишния й живот, и сред тази малка група мераклии винаги се намираше такъв, който — по силата на някаква неясна извратена причина — решаваше да гледа на нея или като на лесна плячка, или като на обект на някогашни несбъднати копнежи. Естествено тя отказваше безцеремонно на всички. За нея сексът така и не се бе превърнал в лесна, носеща удоволствие игра. Може би католическото възпитание от училище й идваше в повече или бе нещо друго. Да, обичаше да бъде привлекателна и се наслаждаваше на властта, която й носеше това. Но механиката на любовта, впрочем точно както и самата любов, така и не бяха успели да й донесат удоволствие.
Тя благодари на Рейвън за комплимента и най-сетне се обърна с лице към затвора, като събра всичкия си кураж. Десетилетия наред в моменти като този Джилиан извикваше в съзнанието си образа на сачмен лагер — гладък, блестящ, неразглобяем. Точно същият образ се въртеше в главата й, докато вървяха към портала на Ръдярд.
Щом влязоха, Артър пое грижата за говоренето. Планът бе тя да посети Ердай сама — нали очакваше нея — и да се опита да го убеди да приеме и Рейвън. Не беше съвсем сигурна какво да очаква, но от полицейските доклади и други показани й от Артър документи бе подразбрала, че историята на Ердай изглежда обезпокоително сходна с нейната. Той се бе издигнал по стълбицата от полицейски кадет до висш пост в Ти Ен и тогава, на върха на кариерата си, в един необясним момент, бе загубил всичко. През февруари 1997 бе отишъл веднъж в „При Айк“, добре известно предпочитано от полицаите заведение, и се бе спречкал с някой си Фароу Кол. Според писмените показания на Ердай, дадени по-късно, преди това той бил разследвал Кол за злоупотреба с билети в ущърб на авиокомпанията. Описван като чернокож към трийсетте, Кол влязъл с изваден револвер в таверната и изкрещял, че е финансово съсипан заради Ердай. Няколко от присъстващите полицаи скочили срещу Кол с извадено оръжие, в резултат на което той вдигнал ръце, като продължавал да държи револвера, макар и не за дръжката, а за цевта. Накрая, след известно убеждаване, предал оръжието си на Ердай и се съгласил да излезе с него навън, за да поговорят. Не изтекли и пет минути, когато Кол необяснимо защо нахлул обратно през вратата на заведението. На последвалото станали очевидци всички присъстващи: тичащият след него Ердай го свалил с един куршум в гърба.
Ердай, кой знае защо, твърдеше, че е стрелял при самоотбрана, но това му твърдение бе намерило малко подкрепа, особено в светлината на балистичната експертиза и възстановката на случилото се. Така че го бяха обвинили в опит за убийство. След като се възстановил, Кол признал чрез своя адвокат, че бил дрогиран и се държал провокиращо, и дори не завел протест срещу молбата на Ердай за снизходителност. Но понеже навремето Ердай беше стрелял срещу тъща си и я беше убил, областната прокуратура бе проявила непреклонност с мотива, че този човек не може да се оплаче, че не му е бил предоставен втори шанс. В резултат Ердай се бе признал за виновен в тежка телесна повреда с използване на огнестрелно оръжие и бе получил десетгодишна присъда с възможност да излезе условно на петата година, което би могло да се случи, ако междувременно не бе развил летална форма на рак на белите дробове, четвърти стадий. От канцеларията на директора на затвора бяха потвърдили пред Артър, че прогнозата за Ердай не е добра. Въпреки случилото се комисията по преглед на присъдите бе оставила без последствие молбата на Ердай за условно освобождаване или поне отпуск, за да се прости с близките си, точно както отклоняваха и другите подобни молби. Така че Ердай щеше да си умре тук и тази мисъл ужасяваше Джилиан, докато двамата с Артър чакаха на пейката.