— В съзнание ли е? — попита тя Рейвън.
— Според докторите. — В този момент произнесоха името й по уредбата. — Мисля, че след малко ще можеш сама да провериш как стоят нещата.
— Сигурно — отговори тя и стана. Ердай бе последната надежда на Роми Гандолф и с наближаването на момента на истината Артър бе започнал видимо да нервничи. Той също се изправи, пожела й късмет, подаде й потната си ръка и после Джилиан се отдалечи, съпровождана от дошлата да я вземе надзирателка. Когато главната врата на крилото с килиите се затръшна тежко зад гърба й, сърцето й се сви. Изглежда, бе издала неволно някакъв звук, понеже надзирателката се обърна и я попита има ли й нещо. — Добре съм — излъга Джилиан и изтръпна.
На път към лазарета яката приказлива надзирателка се представи като Рути. Дори затворът не беше в състояние да развали настроението й, а нескончаемите й коментари на най-различни теми, в това число Ердай, новата строителна програма и времето, разредиха напрежението в душата на Джилиан.
Лазаретът се оказа отделна двуетажна постройка, свързана с главната сграда. Джилиан последва Рути до нова двойна врата с решетка. Непосредствено пред вратата имаше малка стаичка, в която седеше пазач и контролираше минаването в двете посоки иззад непробиваем от куршуми прозорец. Рути повдигна висящия на врата на Джилиан пропуск за посетители и електрическата ключалка щракна, за да ги пропусне.
В затворническата болница цареше странна свобода. Атмосферата беше като в лудница. Най-големите нарушители на реда биваха оковавани за леглата си — но само онези, които бяха създавали проблеми. Както и в двора, дори убийците можеха да се разхождат свободно. В отделението, където Рути заведе Джилиан, двама невъоръжени надзиратели седяха на сгъваеми столове в два срещуположни ъгъла на стаята, ставаха от време на време да се разтъпчат и явно умираха от скука. Когато стигнаха до средата на помещението, Рути дръпна една завеса и Джилиан видя в леглото зад нея Ерно Ердай.
В момента той се възстановяваше от втора операция, наложила се, за да отстранят част от белия му дроб. Четеше книга и леглото му бе повдигнато, за да му е по-удобно. Облечен бе в избелял болничен халат, а в лявата му ръка беше вкарана иглата на система. Ердай бе слаб и бледен, с дълъг нос. Светлите му очи се задържаха върху лицето на Джилиан и той се изкашля остро. Трябваше му известно време, докато възстанови дишането си, и едва тогава й подаде ръка.
— Ще ви оставя да си поговорите — каза Рути, но не излезе. Донесе на Джилиан пластмасова табуретка, оттегли се в другия край на стаята и демонстративно отклони поглед от тях.
— Познавах баща ви — проговори Ердай. В речта му се долавяше лек акцент или по-скоро странен ритъм, сякаш се бе родил в дом, в който английският е бил втори език. — От Академията. Беше ми инструктор. При него изучавах „Улична тактика“. Беше добър, знаеше си предмета. Казваха, че бил страхотен в практиката. — Ерно се засмя. Под бузата му имаше депресор на езика и той го дъвчеше периодично, за да намали отока. Джилиан бе чувала за баща си подобни отзиви, но й бе трудно да гледа по този начин на човека, когото бе виждала майка й да пердаши без умора. Толкова пъти отчаяно бе искала той да реагира по някакъв начин. Баща й беше висок метър и деветдесет и можеше да смачка жена си с един удар. Само че и той като останалите в семейството се страхуваше от нея. И Джилиан го мразеше за това. — Предполагам, не си спомняте за мен от съда? — Ердай я погледна въпросително. — Особено като се има предвид как изглеждам сега. — За него, изглежда, бе важно да вярва, че е направил някакво впечатление, но Джилиан не виждаше смисъл да се прави на любезна.
— Не, съжалявам.
— Е, аз пък ви помня. Впрочем, навън изглеждате много по-добре. Надявам се, мога да направя тази констатация. Не бих казал, че ви личи да пиете още.
— Не пия.
— Нямах предвид нищо обидно — побърза да каже Ердай.
— И аз прекалявах с алкохола. Само че аз не съм като вас — веднага бих започнал отново. Ако можете да си представите какво произвеждат съкафезниците тук. Отпиваш глътка и имаш чувството, че държиш живота в ръцете си. Но аз пия винаги, когато ми се удаде възможност. — Ердай поклати глава и хвърли бегъл поглед на книгата в ръцете си. Беше история на Втората световна война. Джилиан го попита дали му харесва. — Става. Нали все трябва да се занимавам с нещо. Вие много ли четяхте, докато бяхте вътре?
— Умерено — отговори тя. — Със сигурност не толкова, колкото си мислех, че ще чета. Понякога опитвам да си спомня какво съм чела и… съзнанието ми е празно. Никакъв спомен. Според мен просто съм седяла и съм гледала страниците, без да чета.