Имаше няколко асоциативни вериги, които беше решила, че трябва да забрави. Да мисли за себе си като за съдия. Като за порядъчен гражданин. Законът, запълвал някога живота й в толкова много отношения, сега беше като заличен. Доколкото можеше да прецени в момента, беше минала през залавянето, признанието във вина и първата година в затвора по онзи начин, по който хората гледат слаб филм. Телевизорът уж е включен, а в мозъка не постъпва сигнал. Рядко, късно нощем, плачеше, обикновено след като се събудеше от лош сън и изживееше шока, че не е в леглото си в очакване на поредния ден в съда, а в затвора, престъпница и наркоманка. Беше й се струвало, че лети надолу и надолу по някакъв канал, който стига до центъра на земята. Споменът за онези моменти, които с удоволствие би забравила завинаги, сега се върна за миг в съзнанието й и тя се стегна.
— Значи искате да чуете моята история? — попита Ердай.
Джилиан обясни за Артър. Спомена, че е дошла, защото почувствала, че това е важно за Ерно, но все пак адвокатът на защитата бил той и би било добре, ако би могъл да изслуша разказа. — Значи затова бил адвокатът — каза Ерно. — Аз пък помислих, че е дошъл с вас, за да ви съветва. Е, той сигурно ще извърти нещата по такъв начин, че най-добре да паснат на стратегията му. Нали така правят всички. Всичко в името на това да попаднат във вестниците.
— Искам да ви предупредя, че той няма да си мръдне пръста за вас. Предполагам, че го знаете. Ако това ви безпокои…
— Нищо не ме безпокои — отвърна човекът в леглото пред нея. — И какво толкова може да ми направи? Да не ми изкара смъртна присъда? — Ерно посочи с поглед краката си под завивката, сякаш те представляваха някаква емблема на неговата смъртност. — Знаете ли, притеснява ме, че е тук… Гандолф ли се казваше? Нямаме контакт със смъртниците, но знаех, че е наблизо. Тежеше ми на съвестта. Но докато живеех с мисълта, че ми предстои да изляза… питах се за какво ми трябва да усложнявам нещата. Сега… сега нещата стоят точно обратно. Той си е излежал за всичко, с което не са успели да го заловят. — Ерно премести с език пръчицата под другата си буза и се усмихна на думите си. Объркана от монолога му, Джилиан понечи да го прекъсне, но се отказа. — Е, нали така гледахме на нещата? — риторично попита Ерно. — Няма невинни, всички все някога са сгазили лука. — Тя се съмняваше, че някога е била толкова безсърдечна. Имало бе много случаи, когато не бе вярвала в невинността на някой обвиняем, но никога не й бе хрумвало, че може да го изпрати зад решетките, защото вероятно е виновен в нещо друго. Моментът обаче не бе подходящ да влиза в спор с Ерно. Този човек беше безцеремонен, сигурно открай време, но Джилиан усещаше, че в гнева му има нещо ново. Беше скрито дълбоко, но й бе трудно да прецени дали той се примирява с него, или това нещо го контролира. — Трябва да си призная — продължи той, — че не се надявах да видя точно вас. По-скоро ми беше интересно дали ще се намери някой по-предприемчив, който да направи нещо повече, отколкото се полага в такива случаи, за да помогне истината да възтържествува. Винаги съм мразил да съм единственият глупак. Така че не мога да не ви поздравя за идването. — Тя му каза, че просто не е била сигурна какво би могла да загуби, освен един ден. — О, има какво да загубите — мрачно я предупреди Ерно. — Почнат ли да излизат наяве процесуалните грешки по онова дело, вестниците ще съживят миналото. Включително и вашето. — Джилиан не се бе замисляла за този възможен развой на събитията. Подобна мисъл дори не й бе хрумвала, може би защото нямаше ясна представа какво толкова може да разкрие Ердай. Но след неговото предупреждение в стомаха й се сви ледена буца. Неизвестността бе единственото й спасение в момента. Но след секунда безпокойството й изчезна. Ако по някаква причина играта загрубееше, тя просто щеше да се махне. Беше се върнала в Триградието, съзнавайки, че ако не си наложи да погледне на нещата още веднъж, вече с трезв поглед, никога няма да може да се примири със случилото се. Още не бе готова да замине. Но един ден щеше да бъде. Заминаването оставаше част от плана й… Ердай я изучаваше, без да му минава през ума да се извини.
— Мислите ли, че трябва да говоря с този адвокат?
— Той е свестен човек. Според мен ще е безпристрастен.
Ерно се поинтересува за името на Артър — надяваше се, че го познава. Спомни си, че е чувал за Рейвън в прокуратурата, но не се бяха срещали.