— Не — прошепна тя прегракнало. Беше се изчервила и ситните й лунички бяха избили под грима. Очите й бяха затворени. — Не — повтори тя и дълбоко пое дъх. — Артър, ти ми въздействаш по странен начин.
— Това добре ли е?
— Не мисля.
— Разбирам — посърна той, примирен с факта.
— Не, не… Вината не е в теб. Тя е в мен, Артър. — Джилиан се бореше с нещо, свела поглед към дългите си ръце. Лицето й продължаваше да е поруменяло. — Благодарността, която ми описа, възхищението… аз никога не съм изпитвала това. Никога не съм го имала. Никога… — Тя се усмихна измъчено, но не събра кураж да го погледне в очите. След това попита може ли да тръгват.
По обратния път Артър не продума. След няколко часа в компанията на Джилиан Съливан започваше да добива представа колко сложни са проблемите й. Бог беше свидетел, че те трябваше да бъдат очевидни, особено след начина, по който бе объркала живота си. Но външният й вид дори в този момент на слабост бе толкова сдържан и издаваше такава степен на контрол, че Артър бе изненадан от непредсказуемостта в характера й. Истината бе, че реакциите й към него покриваха спектъра от огнено горещо до леденостудено. Свикнал вечно да угажда на жените около себе си, Артър донякъде се чувстваше както топка на конец. Струваше му се обаче, че й харесва повече, отколкото бе допускал за възможно. Колкото и да си казваше, че не бива да се надява, тази мисъл му действаше сладостно възбудително.
Когато се върнаха пред затвора, Джилиан все още изглеждаше невъзстановила душевното си спокойствие. Този път обаче, изглежда, я вълнуваше мисълта, че предстои да влезе отново в това място. Тя се наведе напред в седалката, впи поглед в разпрострелия се на огромна площ комплекс сгради и поклати глава. Артър й се извини, че я принуждава да влезе за втори път.
— Не е твоя вината, Артър. Отлично съзнавах какво правя, като се съгласих да дойда тук. Само че се оказа по-силно от мен. Спомените са толкова…
— Разбирам.
Джилиан — ровеше в чантичката си за една последна цигара — спря за миг и се замисли.
— Хората имат стандартна представа за затвора, не е ли така? С всички ни е така. Всички си представят някои моменти като наистина ужасни.
— Кои например? Секса?
— Определено сексът. Да. Това е първата мисъл. Страхът да се окажеш „на сухо“. Страхът от хомосексуалното посегателство. Но знаеш ли кое е странното? Лесбийството беше по-разпространено сред персонала, отколкото при затворничките. И това е самата истина… Сексът е само едно от нещата, от които се лишаваш. Защото такава е в крайна сметка идеята: разделянето. С хората. С навиците. С храната. С живота, който си имал. Именно такава е ролята на затвора. Но точно това е иронията, разбира се. След всичко казано и сторено, след всички тревоги за ужасии, които могат да ти се случат, истинското наказание се оказва точно както е замислено. Страданието е, предполагам, като след кастрация. Преставаш да искаш. Отказваш се. Така беше с мен. На място на желанието идва скуката. Ако има нещо, което със сигурност може да те умори там, това е скуката. Мислиш си — умен човек съм, защо не взема да се заинтересувам от нещо? Но понеже всички около теб не правят нищо друго, освен да броят дните, като че ли всичко престава да те интересува. Знаеш, че смисълът на присъдата ти е да почувстваш тежестта на влачещото се време, и точно това усещаш. Имах моменти, когато ми се струваше, че буквално чувам часовника на китката ми да тиктака. И да усещам болезнено изнизването на всяка секунда от живота ми.