Загледан в присвитите й очи — тя съзерцаваше затвора — Артър осъзна, че отново плаче, този път беззвучно; оставяше сълзите да се стичат по бузите му. Избърса брадата си с ръка и отново се извини, но тя, изглежда, започваше да свиква с неспособността му да се владее.
— Започна ли, няма спиране — каза той.
— Няма нищо. Ти си много добър човек, Артър. — Изглежда, думите й я изненадаха, защото тя се сепна, погледна го право в очите и повтори: — Много добър. — След това погледна цигарата в ръката си, така и останала незапалена, и слезе от колата.
12.
9 октомври 1991
Съобщаване на новината
„Казвам се Ромео Гандолф. На 27 години съм. Пиша и чета английски. Правя това заявление без принуда и доброволно. Никой не ми е обещавал нищо, за да го направя. Разбирам, че заявлението ми ще се запише на видеокасета, докато го чета.
След полунощ на 4 юли 1991 се отбих в ресторант «Парадайз». Собственикът Гъс се готвеше да затваря. С Гъс се познавахме от дълго време. Веднъж се бях опитал да открадна пари от касовия му апарат. Той ме подгони, преследва ме на улицата, хвана ме и ме наби. След този случай винаги когато ме видеше, ми казваше да се махам от ресторанта му. Понякога го правеше на шега, в други случаи беше съвсем сериозен. Веднъж, когато влязох в ресторанта му, извади револвер изпод касата и ми заповяда да изляза.
На 4 юли 1991 случайно видях през витрината позната жена и влязох вътре. Казваше се Луиза Ремарди и я поздравявах, когато се навъртах на летището.
Когато влязох на 4 юли, Гъс ми каза, че съм искал да се помотая, да се скрия и да го изчакам да затвори, за да открадна нещо. Бях взел доза Пи Си Пи и думите на Гъс ме ядосаха. Започнахме да си крещим. Гъс тръгна към касата, за да извади револвера, но аз го изпреварих. Той продължи да ми крещи и да ме обижда, после отиде при телефона, за да повика полицията, и тогава аз го застрелях. Не мислех.
Луиза се развика, че съм бил побъркан и всякакви други неща, и не спираше. Когато отидох при нея да й кажа да млъкне, тя скочи върху револвера и застрелях и нея. В ресторанта имаше още един човек, бял. Беше се скрил под масата, но аз го видях. Насочих револвера срещу него и му казах да издърпа Гъс и Луиза долу, на студено в избата. Когато свърши, не изчаках и секунда и застрелях и него, после откраднах каквото можах от всички и си тръгнах. Отървах се от револвера. Не съм съвсем сигурен къде точно.
Бях взел голяма доза Пи Си Пи, така че не помня всичко съвсем ясно. Това е всичко, което мога да си спомня. Много съжалявам за онова, което направих.“
Мюриъл седеше срещу Катерицата в стаята за разпит. Непосредствено до тях техник-криминолог фокусираше видеокамера на триножник. Малък прожектор осветяваше с мощния си лъч Катерицата, който беше облечен с яркооранжев затворнически комбинезон. Катерицата мигаше под ослепителната светлина, позапъна се на едно-две места, докато четеше, и дори помоли Мюриъл да му напомни някои думи. Първият път бе пълен провал и още по средата се отказаха и започнаха отначало. Ръцете му трепереха, докато държеше листа, но иначе изглеждаше съвсем прилично.
— Това ли е всичко, което имате да кажете в заявлението си, господин Гандолф?
— Да, госпожо.
— Вие ли го написахте?
— Детективът ми помогна.
— Но отразява ли това заявление по най-добър начин, доколкото можете да си спомните, случилото се на Четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година?
— Да, госпожо.
— По същия начин ли описахте случилото се пред детектива?
— Да, след като обсъдихме нещата, да.
— Бил ли ви е някой, или заплашван ли сте с насилие, за да ви принудят да направите това заявление?
— Не, не мога да си спомня.
— Добре, но щяхте ли да запомните, ако някой ви беше ударил?
— Никой не ме е удрял.
— Даваха ли ви храна и вода?