— Имам. Нещо не ми се яде много.
— Ще направите ли някакви оплаквания във връзка с отношението към вас?
— Ами, знаете ли… Оплесках се в гащите. Това не беше хубаво. Сякаш съм дете. — Катерицата осъдително тръсна чорлавата си глава. — По-добре да не говорим за тези неща сега. — Помълча и допълни: — И освен това едва не ме простудиха до смърт.
Мюриъл погледна Лари.
— Наложи се да отворя прозореца, заради вонята. — Нямаше нужда да й обяснява, гадната миризма още се усещаше.
— Лайняна история — пошегува се Лари.
Тя му отговори с изречението, което баща й винаги използваше на влизане в единствената им обща баня:
— Мирише сякаш някой е умрял вътре. — По-късно напомни на Лари да включи панталоните на Гандолф като веществено доказателство, един вид признание на вина.
След това попита Роми дали има какво да добави.
— Още не мога да повярвам, че съм направил такова нещо — каза той. — Аз съм човек, който не може да убие дори муха. Никога не съм правил такива работи. — И стисна главата си с ръце.
— Край на записа. Нула часът и трийсет и две минути, девети октомври. — Мюриъл кимна и техникът изгаси прожектора.
Дежурният полицай дойде да отведе Роми в предварителния арест до шест сутринта, когато щяха да го отведат в затвора. С оковани на гърба ръце Роми беше замаян и притихнал, точно както бе изглеждал през цялото време на разговора с Мюриъл.
— До скоро, Роми — обади се Лари.
Роми се обърна и кимна.
— Какво си му направил? — попита Мюриъл, когато Роми излезе.
— Нищо… Свърших си работата.
— Ти си просто изумителен.
Лари се усмихна като хлапе.
Междувременно бе пристигнал Гриър и ги чакаше отвън, докато свърши записът. В един през нощта Харолд бе гладко избръснат, а по колосаната му риза не можеше да се забележи нито една гънка. Гриър бе познат на Талмадж и Мюриъл бе седяла до него само преди седмица на благотворителна вечеря за Града на надеждата, където той й беше направил впечатление като един от онези амбициозни чернокожи, които винаги смятат, че трябва да са по-добри от останалите, хора винаги нащрек, особено ако край тях се навърта бял. Само че той го правеше толкова отдавна, че беше престанал да го забелязва. С ръце на кръста, началникът на Лари се обърна към него и беше повече от ясно, че не е доволен от подчинения си. Първият му въпрос бе как е намерил Гандолф.
— По сигнал. Наркопласьор в затвора ми съобщи, че е видял медальона у него.
— И той беше у Гандолф, когато го задържахте?
— Аха. — Лари кимна утвърдително. — Ще имам грижата да получа писмено потвърждение от Линахан и Возницки.
— А сексуалният момент? — продължи да се интересува Гриър. — Май не иска да си признае?
— Не още.
— И каква е вашата теория в такъв случай? — Този въпрос се отнасяше и до двамата.
— Моята теория — започна Лари — е, че е хвърлил око на Луиза, насилил я е с оръжие в ръка и го е повторил пак, след като я е убил. Но не бих защитавал тази теория с цената на всичко в съда. Явно е, че нещо ни се губи и не си струва да действаме опипом.
Гриър погледна Мюриъл и тя обясни защо Лари бърка. Направи го с небрежен тон, за да не го ядоса. Но не премълча собственото си мнение.
— Колко ще тежи една улика, зависи единствено от обвинението — обясни тя. — Понеже става дума за убийство, бихме желали журито да чуе колкото може повече гадни подробности. Специално по този пункт уликите ни са слаби, но като цяло смятам, че можем да се преборим за присъдата. Все пак не я е изнасилил марсианец, нали? Роми е или извършителят, или е съучастник. От правна гледна точка, виновен е и в двата случая.
Погледът на Гриър не трепна, но беше ясно, че е впечатлен. Когато Мюриъл се бе излюпила от леглото сутринта, съществуваше дълъг списък от неща, в които не бе уверена изобщо: дали иска да се омъжи, или да остане свободна, кой е любимият й цвят, дали някой ден ще може да понесе мисълта да гласува за републиканец, дори дали не е сбъркала, че досега не е опитвала как е с момиче. Но сложеше ли някой папка в ръката й, мисълта й ставаше остра като бръснач. Проблемите се превръщаха в пъпки, които в оранжерията на аналитичната й мисъл разцъфваха в решения. В юридическите среди за нея вече се разказваха легенди… казваха, че след нея оставала следа от пара.
— А имало ли е съучастник? — попита Гриър.
— Той казва, че е бил сам — отговори Лари. — Схване ли, че го чака иглата, може и да разберем. Защото може да му се размине, ако каже някое име.