Гриър се позамисли, после подаде ръка на Лари. След което беше съвсем естествено да го направи и с Мюриъл.
— Много добра работа — късо ги похвали той. Отвън чакаха репортери. Той помоли Лари и Мюриъл да застанат до него, докато направи късо изявление пред камерите. В мига, в който влязоха в старото тухлено фоайе на Шесто — репортери се допускаха максимум дотук, — светлините блеснаха в очите им. Дори по това време на денонощието различните канали имаха на разположение дежурни екипи, а освен това имаше и двама журналисти от пресата. Представителите на медиите се скупчиха около тях, а Гриър обяви ареста и съобщи името на Гандолф с някои подробности от полицейското му досие. Вече се бе разчуло за медальона на Луиза — в полицейското нямаше тайни. Гриър потвърди, че Катерицата е бил с медальона в джоба си при задържането му снощи. После съобщи, че засега това е всичко, което има да каже. Камерите бяха запечатали достатъчно материал за предстоящите информационни емисии.
Когато се разделяха, Гриър посочи с пръст Мюриъл и каза:
— Поздрави на Талмадж. — Каза го, без да влага особен смисъл, но тя усети как Лари трепва. Двамата тръгнаха заедно към паркинга. Лари беше на ръба да каже нещо глупаво, но в този миг Стю Дубински от „Трибюн“, закръглен като херувим, ги настигна със спринт и запъхтян заяви, че иска да направи материал за Лари: „Храбрият полицай отново се проявява“. Лари отклони предложението, но беше неестествено вежлив, особено с репортер. Изглежда, знаеше, че Стю, който отразяваше и съдебната хроника, е важен за Мюриъл.
Дубински най-после се разкара и Лари и Мюриъл останаха между двете коли. Паркингът беше осветен като нива посред нощ. Изглежда, никой не четеше статистиката за нападенията зад полицейските участъци.
— Как се представи журито ти? — попита Лари.
— Вчера следобед излязоха с решение: виновен по всички обвинения.
Той се усмихна. Беше изморен и това видимо го състаряваше. Оредяващата му коса щръкваше от поривите на ветреца, а и той имаше нежна северноевропейска кожа — като на скандинавските блондинки, — която вече бе започнала да се изсушава и да почервенява. Тя все още гледаше на Лари като на нещо от младостта си и й се струваше нелепо, че времето е започнало да оставя отпечатък върху него.
Бяха се запознали уж с идеята тя да му помогне със закононарушенията, даващи право за предявяване на иск, само че вместо това се бяха озовали в леглото, при това първият път беше, когато съпругът й бе в болницата със сърдечни проблеми — две години по-късно те го вкараха в гроба. Глупава постъпка наистина, но поне по младежки неразумна: просто бе опипвала границите на допустимото и докато се занимаваше с неща, които някои биха нарекли възмутителни, постепенно потъваше в света на правото и отговорността. По връзката им бе продължила. По странен начин, на приливи и отливи. След като Лари се бе оженил повторно. И след като Род бе починал. Казваха си, че го правят за последен път, после се срещаха случайно в съда и едното водеше до другото. Така че продължаваха със същото желание и готовност, което бяха имали в началото, когато никой от двамата нямаше представа какъв човек всъщност търси. За нея това време вече бе отминало и тя изпитваше странно чувство на съжаление и към него, и към себе си.
— Умирам от глад — каза Лари. — Искаш ли да хапнем нещо?
Сърце не й даваше да го изостави. Той изглеждаше, сякаш го е пронизала в сърцето… онази нощ, пред затвора. И в този момент се сети за идеалното решение.
— Какво ще кажеш за „Парадайз“?
— Страхотна идея. — Лари не бе успял да научи много от Джон по телефона и му бе обещал да се свърже с него, когато има възможност. Джон би трябвало да е в ресторанта през цялата нощ.
Само че когато стигнаха там, Джон го нямаше никакъв. Оказа се, че работи в кухнята. Забеляза ги през тясното прозорче, през което сервитьорките подаваха поръчките си и готвачите им връщаха храна, и излезе с лъжица в ръка и с престилка, омотана два пъти около тялото му. Размерът й издаваше, че е била на Гъс.
— Истина ли е? — Той посочи радиото до касата. И когато потвърдиха, седна на едно от високите столчета. Заби за момент поглед в тъмното петно на тавана, после отпусна лице в шепите си и се разплака. Малко по-късно им благодареше със запъване и с много думи.
— Това ни е работата, Джон — повтори няколко пъти Мюриъл, като го тупаше по рамото, но самата тя едва се сдържаше да не заплаче. Нервите по тялото й звънтяха като опънати жици. Изпитваше винаги приятното чувство на съпричастност с доброто.