— Просто не знаете колко мъчителна е мисълта, че човекът, който го е извършил, все още се разхожда на свобода — обясни Джон. — Няма миг, в който да не чувствам, че трябва да направя нещо и че ако не го сторя, това е равносилно на предателството към баща ми.
Мюриъл бе говорила няколко пъти с Джон след юли и с времето бе започнала да разбира, че след смъртта си Гъс бе станал по-близък и по-скъп на Джон отпреди. Често бе виждала това да се случва, но така и не бе успяла да си обясни механизма на тази трансформация. Нуждата бе принудила Джон да поеме ресторанта и след няколко месеца в ролята на Гъс той не само бе започнал да вижда някои неща през неговите очи, но и бе осъзнал колко труден е бил животът му. Джон й се бе обаждал няколко пъти по своя инициатива и винаги я бе изненадвало ожесточението, с което бе говорил за убиеца на баща си. Няколко пъти дори й бе минавало през ума, че той мрази убиеца, защото е станал причина за онзи срамен момент, когато Джон едва ли не се бе радвал на смъртта на баща си. Но каквато и да бе причината, тя усещаше, че болката и шокът от убийството — както и фактът, че то бе унищожило всякакъв шанс отношенията между баща и син някога да се оправят — по някакъв начин са се насложили върху други, по-стари наслоения в рода на Леонидис, така че за Джон вече бе трудно да разбере първопричината на каквото и да било.
Джон подхвана нова тирада благодарности и накрая Лари не издържа и сложи край на неловката ситуация, като го хвана дружелюбно за врата и му каза, че двамата с Мюриъл просто са дошли да хапнат за сметка на заведението. Разтреперан от благодарност, Джон хукна към кухнята.
Тръгнаха към масите. И понеже не бяха случайни хора, а именно Лари и Мюриъл, поспряха при сепарето, в което беше убита Луиза Ремарди. Спогледаха се за миг, после влязоха вътре и седнаха от двете страни на масата. Мюриъл трябваше да сведе поглед, за да не се разсмее. Макар да пушеше само по време на процес, този път носеше в чантичката си цигари. Лари протегна ръка и дръпна веднъж, преди да й върне цигарата.
— Надявам се, забеляза, че не споменах Талмадж?
— До момента.
Лари я погледна изпод вежди, за да изглежда по-страшен.
— Ти май наистина искаш да се омъжиш за този човек, а?
Беше два през нощта. И Лари, въпреки всичките му недостатъци, заслужаваше да чуе истината. Истината бе, че тя излизаше с мъже вече деветнайсет години, пробваше ги като рокли и през цялото време се надяваше, че една сутрин ще се погледне в огледалото и ще се познае. Само че този живот бе започнал да й писва. Искаше й се да вкуси и от другата страна — деца, стабилност, усещането, че е достатъчно добра, та избраникът й да държи на нея. Талмадж я… възбуждаше. Той водеше живот, който тя бленуваше да сподели. Споделяше неговата нужда да постъпва по начин, от който нещо произтича. Беше забавен. Беше богат. И беше човек, с когото другите се съобразяваха. И още как.
Тя вдигна очи. Винаги я бе изненадвало, че държи толкова много на Лари и че между двамата съществува не само плътското, а има още и съгласие, и усещане за връзка. Както и знание. Повече от всичко останало двамата имаха една и съща интуиция, сякаш ги бяха програмирали по един и същи начин във фабриката. Мюриъл почувства, че след години ще си спомня този момент като мига, в който е взела решение.
— Така мисля.
Лари се облегна на черните дъски на ламперията. Макар сам да бе казал как ще постъпи тя, изглеждаше изумен.
— Хм… да — каза накрая след дълго мълчание. — Богатите момчета винаги получават хубавите мацета.
— Това ли е според теб, което ни привлича?
— Е, говоря за всичко в тази връзка: богатство, слава, власт. Талмадж може да направи много неща за теб. — Разговорът беше тръгнал зле от самото начало. Мюриъл отмести поглед, за да не отговаря. — Не ми казвай, че не е така.
— Не е — отговори тя.
По лицето на Лари минаха няколко многозначителни гримаси. Личеше си, че полага усилия да се сдържи, но въпреки това щеше да изтърси нещо, ако Джон не се бе появил в този миг с две пържоли и пържени яйца. Като попита дали може, Джон си открадна цигара от оставената на масата кутия на Мюриъл и я изпуши, докато те ядяха. През цялото време беше неспокоен — дърпаше си обецата, гризеше си ноктите и не спря да задава въпроси. Личеше си, че още не е свикнал с мисълта, че убиецът на баща му най-сетне е заловен. Изглежда, най-много го безпокоеше мисълта, че това не е някакъв изверг, изпълзял от канализацията, а човек, когото самият той често бе виждал в заведението.