— Аз още… ама наистина… татко мислеше, че той е забавен. Е, досадник, разбира се. Но на татко му беше весело да го гони. Веднъж го подгони с нож в едната ръка и сандвич в другата. Даде му сандвича и после му каза, че ще го убие, ако посмее да влезе пак. Беше нещо като… съревнование. И за двамата. Този… как беше?… Гандолф, надникваше през витрината, за да види дали татко е вътре, после влизаше бавно и спокойно, сякаш той е собственикът, а след това, когато татко излезеше от кухнята, побягваше презглава. И това се случваше поне веднъж седмично.
Джон продължаваше да си спомня подробности, а Лари и Мюриъл се опитваха да му обяснят абсолютно случайния характер на трагедията.
— Виж, не вярвам, че това ще ти донесе облекчение — каза Лари, — но аз мисля, че баща ти може би посвоему го е обичал. И ако Катерицата не е бил взел голяма доза и може би ако не е бил видял онази жена, тогава нещата вероятно са щели да свършат кротко, както дотогава. Само че онази нощ ситуацията е била по-различна. Онази нощ Катерицата е почувствал с особена сила всичко, което е искал през целия си живот, но до което никога не е могъл дори да се докосне, и нещо в него е избухнало. Със същата сила, с която би гръмнала газовата инсталация под този ресторант. Знам, тъпо е, но такава е жестоката истина, Джон… такъв е животът. Нещата невинаги свършват добре. — Мюриъл забеляза, че Лари я поглежда крадешком, докато го казваше.
Когато си тръгнаха от „Парадайз“, беше почти четири. Лари беше толкова скапан, че имаше чувството, че се разпада. В съзнанието му се въртяха тревожни образи от кошмарни сънища. От другата страна на улицата се чуваше вечният шум на магистралата. Да излезеш в четири сутринта на магистралата. Какво, по дяволите, можеше де те накара да го направиш? Шофьори на тирове, надяващи се по това време на денонощието да прекосят града по-бързо, брокери, хвърлили око на презокеански борси, любовници, напуснали чуждо легло посред нощ, за да се доберат у дома преди съмване. Цяла вселена от специални нужди се носеше забързана нанякъде.
В ресторанта Лари се бе опитал да утеши сина на Гъс не заради него, а повече, за да намери сам утеха. Не се бе получило. Джон не бе спрял да дърдори за всичките корави типове, срещу които баща му някога се бе изправял — мафиоти, изнудвали го да купи от тях покривки за масите, и гангстери, натрапвали му „протекцията“ си, — и сега, докато стоеше до Мюриъл, Лари имаше чувството, че сърцето му се е скъсало.
— Мюриъл — обади се той със същия умолителен глас, който бе чул да излиза от устата му още докато бяха пред затвора, — трябва да поговорим.
— За?
— За Талмадж… — Той безпомощно вдигна ръка във въздуха. — За всичко.
— Не искам да говоря за Талмадж.
— Не… изслушай ме.
Беше толкова изморен, че му се виеше свят, а на всичко отгоре и стомахът му не беше съвсем наред… и беше отвратен от себе си. От няколко дни бе разбрал защо налива в този проклет случай енергия като лекар, който се опитва да съживи мъртво тяло. Но бе успял. Правеше го заради Мюриъл, тя беше първопричината. Но макар да бе прозрял това, не бе разбрал всичко. Нещата бяха по-дълбоки: той не искаше само да бъде до нея. Дори мисълта за евентуалното чукане не го вълнуваше чак толкова. Не, в закърнелия му тийнейджърски мозък само допреди малко бе звучала една нелепа опера. Той щеше да залови „лошия“, а Мюриъл щеше да се осъзнае и да види в него най-добрия мъж на света. Щеше да тегли една майна на Талмадж и щеше да зареже идеите си за марш към славата. Но в един момент тази комична мотивация се бе разкрила пред него в пълния си блясък — толкова късно и толкова кристално ясно — и сега той се чувстваше унизен и смазан. „Голям детектив съм, няма що.“
— Искам да ме изслушаш — повтори той. Колите им бяха на паркинга, близо до мястото, където колите на Гъс, Луиза и Пол се биха пекли под слънцето цял юлски ден, докато телата им бяха вкочанени във фризера. Хондата на Мюриъл беше по-близо и двамата седнаха един до друг на предните седалки. Тя използваше пода отзад вместо плик за боклук — опаковки от закуски, пластмасови кутии от неща, които бе разопаковала в колата, лична поща, донесена от прокуратурата. — Нали знаеш как когато си млад, хората вечно ти казват: „Вземи най-сетне да пораснеш“? — започна Лари. — Слушаш ги и дори понякога им вярваш, но после си казваш: „А бе защо не го духате? Какво толкова искате от мен?“. С две думи: хората ти казват да се държиш сериозно, а ти нямаш представа какво искаш изобщо. — Лари гледаше тухления калкан пред тях. Преди години някой бе нарисувал върху него реклама на безалкохолна напитка и сега, под нощното осветление на паркинга, се виждаха избелелите призрачни очертания на красива млада жена с чаша в ръка. — Нямаш представа колко пъти съм се питал как, по дяволите, ще ми дойде умът в главата. Искам да кажа, че някои хора… Ето, ги например, винаги си знаела какво искаш и си го преследвала, откакто те познавам. Ти знаеш точно: „Искам да видя името си изписано в небето“. Но аз съм от другите… не знам какво искам, може би докато не осъзная, че го нямам. Също като Нанси, когато ми каже: „Искаш ли да си отида с момчетата?“. Ама, Господи боже мой, слез на земята бе! — При мисълта за синовете му гласът му се задави. Видя ги в съзнанието си как го следват като кученца, докато реди камъните на зида, докато слага плочки и изобщо докато оправя поредната къща за продан. Те обожаваха да са с него. Дарел имаше трион, с който режеше дъските на прашните подове, Майкъл, хванал чука с двете си ръчички, обичаше да забива пирони под всевъзможни ъгли. Лари не смееше да ги изпусне от очите си и често се изправяше посред нощ в леглото, разцепен надве от страх като дърво от мълния, събуден от кошмара, че не е внимавал достатъчно и на едно от момчетата се е случило нещо лошо… Той стисна носа си, надмогвайки болката, изплашен, че може да се разреве като жена. Това щеше да е ужасно, понеже Лари изпитваше дълбоко подозрение към онзи нов тип служители, които напоследък се бяха навъдили из полицията, повечето мъже, но сред тях и жени, дето бяха корави като камък на улицата, но бяха способни да се предадат пред всяка по-сантиментална емоция и можеха да изплачат кофи сълзи, защото папагалчето им вкъщи умряло, а само минути пред това дори не биха поклатили глава при гледката на седемгодишно дете, пометено от кола. Защото кредото на Лари бе, че трябва да гледаш на нещата философски и да можеш да кажеш, както се бе опитал да обясни на Джон, че може да боли, но такъв е животът. — Та ето, такъв съм аз: тъп, да не разбера какво съм имал, докато не го загубя. Има такива хора, разбираш ли? — каза той. — Не съм единственият.