— Това тук… — каза той — нещо не мога да го разбера.
— Не е ли истина?
— А бе беше толкова отдавна… Кога се случи? — Артър му припомни и Роми се облегна на стола си. — Толкова ли време съм в пандиза?
— Ти ли написа това самопризнание пред полицията? — попита го Артър.
— Знаех, че съм написал нещо в онзи участък. Само че никой не ми каза, че е за пред съда. — Сред документите, разбира се, имаше и такъв, съгласно който Роми бе уведомен, че всичко казано от него може да се използва пред съда. — Обаче никой не ми каза, че ме чака иглата — каза той. — Това е сигурно. Имаше един полицай, дето ми каза разни неща, и аз ги написах. Но не си спомням да съм писал това. И никой не съм убил.
— А защо написа каквото ти е диктувал полицаят? — поинтересува се Артър.
— Щото… щото… се насрах.
Едно от най-противоречивите доказателства по делото бе, че Роми буквално се бе изпуснал в гащите, когато разследващият детектив Лари Старчек бе започнал да го разпитва. По време на слушането на прокуратурата бе разрешено да представи като доказателство за вината на Роми оплесканите му гащи. Това на свой ред се бе превърнало в едно от най-важните съображения в многобройните обжалвания на Роми, обсъждано впоследствие с откровена погнуса от всички по-висши инстанции.
Артър попита дали Лари, детективът, го е бил, или е отказвал да му даде храна или вода, възпрепятствал ли го е да се свърже с адвокат. Макар да не отговори пряко на нито един от тези въпроси, Роми не се оплака в нарушаване на нито едно от тези му права. Единственото му оплакване бе, че е написал пространно самопризнание, което е абсолютна лъжа.
— Помниш ли случайно къде си бил на трети юли деветдесет и първа? — попита Памела. Роми разтвори очи в пълно неразбиране на въпроса и тя му обясни, че се интересуват дали вече не е бил в затвора.
— Никога не съм лежал сериозно преди това — отговори Роми. Явно мислеше, че става дума за това що за човек е.
— Знаем — успокои го Артър. — Интересуваше ни възможно ли е да си бил зад решетките, когато са извършени убийствата.
— Някой мисли така ли? — Роми се наведе напред с надежда. После постепенно смисълът на въпроса проникна в съзнанието му и той се засмя: — Аха… това ще е голям номер, а? — Идеята явно беше нова за него. Той им каза, че по онова време имал чести срещи с полицията и думите му дадоха искрица на надежда за Памела.
Макар по време на целия разговор да не можеше да предложи никакви аргументи в своя защита, Роми по същество отрече всички обвинения в акта на прокуратурата. Арестувалите го полицаи бяха заявили, че са намерили в джоба му огърлица, принадлежала на убитата жена, Луиза Ремарди. Според Роми и това беше лъжа.
— Тя вече си беше у тях. Няма начин да е била в мен, когато ме хванаха.
Артър даде телефонната слушалка на Памела за останалите въпроси. Роми разказа ексцентричната си версия на тъжната история на своя живот, разкривана от документите в папката. Бил незаконороден. Майка му го родила на четиринайсетгодишна възраст и не изтрезняла нито за миг по време на бременността. Не й пукало за малкия и го изпратила в Дюсейбъл при родителите на мъжа си — фундаменталисти, за които наказанието било важна част от религията. Роми не бил непокорен, но се държал странно. Бил бавноразвиващ се и изоставал в училище. Започнал да буйства. Крадял от малък. Вземал наркотици. Сдружил се с други пройдохи. Ръдярд беше пълен с такива като Роми — бели, черни и кафяви.
Когато изтече един час, Артър стана и обеща, че двамата с Памела ще положат всички усилия.
— Като дойдеш пак — обърна се Роми към Памела, — си донеси венчалната рокля. Тук има добър поп, ще ни спретне страшна сватба. — В мига, в който Роми също стана, надзирателят скочи и придърпа веригата, която обхващаше Роми през кръста и минаваше през белезниците на ръцете му и оковите на глезените му. Дори през дебелото стъкло се чу как Роми не спира да дудне: това са то истинските адвокати, момичето ще се омъжи за мен, ще ме извадят от тук, щото съм невинен. Надзирателят, който, изглежда, харесваше Роми, се усмихваше и кимаше. Дори се съгласи, когато Роми поиска разрешение да се обърне. Гандолф притисна окованите си ръце с дланите в стъклото и каза достатъчно високо, за да го чуят: — Благодаря, че дойдохте, и за всичко, което правите за мен… наистина.
Артър и Памела не казаха нищо. Когато излязоха на чист въздух, Памела облекчено разкърши рамене. Тръгнаха към колата. Както можеше да се очаква, мислите на Памела бяха съсредоточени върху възможната защита на Роми.