В полумрака не можеше да види ясно лицето на Мюриъл, а само отблясъка в очите й и силуета на профила й. Тя се беше облегнала на лявата врата, но държеше главата си изправена — поза, която издаваше, че е разтревожена.
— Накъде биеш? — За нея бе невъзможно да престане да е Мюриъл. Тя просто изпитваше нужда да излиза от завоя в момента, когато другите влизат в него. Доколкото Лари знаеше, Мюриъл бе израсла в нормално семейство на средно заможни. Но беше пресметлива още от малка — сигурно бе пресмятала дори различни начини на излизане от утробата на майка си. Също като кравите, които винаги знаят най-късия път до мястото, където искат да отидат, Мюриъл разполагаше със собствена навигационна система, позволяваща й безпогрешно да освети пътя към най-добрия за нея вариант на развитие на нещата. Дори когато бе мила, а тя често бе именно такава, в поведението й се долавяше лека дистанцираност, както и известно забавяне на реакциите, сякаш винаги й бе необходима една допълнителна секунда, за да пресметне кое е най-доброто за нея.
Докато мислеше как да отговори, той погледна ноктите си и с изненада забеляза, че са мръсни. Беше прекарал вчерашния ден в една малка къща в Пойнт — текущия му проект и бе садил цветя — есента все още го позволяваше. Майка му не бе спирала да му натяква колко е важно ръцете му да са чисти и той се изуми, че едва сега забелязва ноктите си знак колко силно се е ангажирал с Катерицата вече… почти двайсет и четири часа, откакто се бе събудил.
— Как да ти го обясня? Може би като ти кажа, че и на мен най-после ми писна от собствените ми изпълнения — каза той. — Писна ми да търся живот, по-добър от живота. Може би трябва да ти кажа, че започнах да мисля с главата си. — Той й показа ноктите си. — Занимавам се с градинарство.
— С градинарство?
— Искам да кажа, че ми харесва. Обичам да отглеждам неща, които растат. Това има ли някакво значение за теб?
— Лари… — само каза тя.
— Мисля, че знам от какво имам нужда в тоя живот. А онова, което съществува между нас… мисля, че и двамата не сме били много честни. Има много…
— Има. — Тя го докосна по ръката. — Но, Лари… — Сега тя бе затруднената. Помръдна на седалката, лицето й изплува в светлината и той видя, че очите й са затворени, а клепачите и потрепват от напрежение. — Не мисля, че трябва да продължаваме. Аз поне не мога. Вече ме няма.
Думите й го нараниха дълбоко, много по-лошо, отколкото в ресторанта, и той усети въздуха в гърдите му да го изгаря. „Господи — мина през главата му, — какво прецакано същество съм! Да опитвам да сваля жена, която ми казва, че се жени за друг.“