— Ще се чувствам като пълен идиот, ако взема да се разплача.
Тя посегна и го погали по тила.
— Стига, Лари… Боже господи, никога не сме се заклевали, че това е завинаги. Недей така…
— Нали точно това се опитах да ти кажа. Трябваше да бъде.
— Беше много хубаво, Лари. Беше хубаво във всичко, което можеш да си помислиш. Но беше само заради тръпката, Лар. Нали сами пожелахме да е така? Искахме да е тайно. Да се чукаме като зайци. Само че не можем да се преструваме, че това е нормален живот. Да, на мен много ми харесваше. Беше страхотно… — Тя се засмя и звънкият й глас прозвуча странно в колата — смях, говорещ колко весел е споменът за нея. После го стисна през раменете и доближи лицето си до неговото: — Имахме невероятни мигове — продължи тя и сложи ръка върху бедрото му, за да покаже какво има предвид. Той бутна ръката й, но тя я върна. Направиха го няколко пъти. Смееха се. И двамата изпитваха удоволствие от физическия допир и от облекчението, което им носеше. Накрая той я хвана здраво за китката, а тя свали другата си ръка от раменете му и смъкна ципа му. Той обаче я отблъсна.
— Нямам нужда от последна тръпка, Мюриъл.
— Но аз имам — отговори тя по обичайния си безстрашен начин и отново сложи ръката си, където беше. За миг Лари си помисли, че е неспособен да изпита възбуда, но не се оказа прав. Тя зарови лице в скута му и за миг той беше готов да се предаде, но после внимателно я отмести.
— На паркинг сме, за бога!
Тя запали, подкара и зави зад ъгъла, без да сваля ръка от втвърдения му член. Когато спря, се захвана с него съвсем сериозно. Лари гледаше пред себе си. Разбираше, че се намират в правилния за тези неща квартал — зад тези сгради, под тези увиснали телефонни кабели, сред разхвърляните отпадъци и ръждясалите контейнери за боклук миговете удоволствие често се купуваха за няколко долара и се предлагаха крадешком. Но Мюриъл се постара, без да се притеснява и без да бърза: езикът й галеше главичката, гъделичкаше ръба, устните й смучеха, спускаха се надолу, плъзваха се нагоре и пак, и пак… Тя внимателно следеше реакциите му и знаеше във всеки момент какво да изпробва. Такава беше истинската Мюриъл — смела. Наслаждаваше се на силата, която една жена получава от това, че е желана. „Господи, защо правим това, защо съм такъв кретен?“ — въртеше се в главата му. А когато дойде моментът на върховната наслада, имаше чувството, че не е спирал да плаче…
13.
22 май 2001
Нормална
— Ей, май просто не можеш да се откъснеш от мен — пошегува се Рути — надзирателката, която бе придружила Джилиан първия път. Държеше масивната врата полуотворена, скрила едрото си тяло зад нея, и викаше с пръст Джилиан като стара приятелка, а на Артър само кимна. — Не каза ли, че двамата с Ерно сте приключили? — попита Рути, докато я следваха по мрачния тухлен коридор. Артър обясни, че лейтенантът е настоял Джилиан да присъства, и Рути се изсмя: — Има едни хора, дето не им стигат всичките правила, с които трябва да се съобразяваме, и само измислят нови. — Джилиан беше на същото мнение. Затворническата управа беше ненадмината, опреше ли до безусловно спазване на реда. На всичко отгоре сред тях имаше и отявлени садисти, които изпитваха върховно удоволствие да виждат хора зад решетките. Но в Алдерсън Джилиан беше срещнала много надзирателки като Рути, състрадателни създания, приели затвора просто като най-добре платената работа, която са успели да намерят, или защото се чувстваха щастливи сред хора, които нямат моралното право да ги гледат надменно.
Докато стигнат в лазарета, Рути вече бе успяла да предложи на Джилиан да я върне веднага след като Артър се види с Ердай, защото според нея лейтенантът никога нямало да разбере какво е станало. Джилиан, разбира се, беше любопитна да научи какво има да каже Ердай, но времето, когато изслушваше свидетели и сравняваше историите им с веществените доказателства, отдавна бе отминало. Най-безопасно за нея щеше да е да не присъства.
Междувременно в типичен за него стил Артър отново се бе възбудил от мисълта за предстоящото, така че без да се сбогува с нея, изчезна във входа на лазарета. След няколко минути Рути се върна и за пореден път поведе Джилиан през плетеницата от коридори и решетки към изхода.
В главната сграда срещнаха облечен в доверие затворник на облекчен режим — тикаше желязна количка. Когато Джилиан мина покрай него, той се обърна. Тя почувства погледа му, но не му обърна внимание: мислеше, че просто я оглежда. Но в следващия миг чу името си.