— О, това вече е върхът — въздъхна Лари. — Обожавам федералния съд. Напомня ми за клуб към Лигата на юнионистите. Всички си говорят тихо и се усмихват един на друг, защото не са селяни.
Мюриъл се изсмя. Беше забравила колко забавен може да е Лари и колко точни са сравненията му. Като главен заместник областен прокурор и кандидат без конкуренция за длъжността, тя се радваше на добро отношение в редките напоследък случаи, когато й се наложеше да пристъпи прага на съдебната зала. Съдиите към Върховния съд се избираха, а това означаваше, че рано или късно повечето от тях щяха да бъдат в нейното положение. Федералният съд обаче беше съвсем друга вселена и неговите съдии се назначаваха пожизнено. През цялата си кариера в системата Мюриъл бе идвала тук само няколко пъти и отношението й към федералната система до голяма степен съвпадаше с това на Лари.
— Мисля, че Харлоу ще остави Артър да избере най-добрия си ход, Лар. Но накрая всичко ще бъде наред.
Лари кимна, видимо успокоен. В студентските им години той се бе оказал първото човешко същество, повярвало безрезервно в таланта й на юрист. Така че за него мнението й по правните въпроси бе като откровение свише.
— Искаш да кажеш, че няма да ми се наложи да правя компания на Ерно? — попита той шеговито и продължи сериозно: — Защото все повече ми се иска да зарежа тоя занаят.
— Ти никога няма да напуснеш полицията.
— Така ли мислиш? Само че аз вече си събирам документите, Мюриъл. Ако си забравила, правя петдесет и пет през ноември и на първи януари две хиляди и втора си тръгвам. А хората винаги ще се убиват едни други. И аз зная по този въпрос всичко, което има да се знае. Освен това догодина избираме нов командир на детективите и това ще бъда или аз, което е нелепо, или някой друг… което е още по-смешно. Остаряваме… И знаеш ли, онази история с ремонта на старите къщи — вече имам шестима работници. Петдесет и четири години са много за две дини под една мишница.
— Шестима?
— Миналата година завъртяхме осем къщи.
— Божичко, Лари. Ти сигурно си богат.
— Е, не като теб и Талмадж, но не се оплаквам. Даже бих казал, че съм съвсем добре. Много по-добре, отколкото е очаквал някой в рода ми. Има ни дори на борсата. На хартия струваме един бог знае колко, но на практика се държим на косъм. Засега. — Той се усмихна, сякаш малко изненадан от думите си, после я попита как са нещата при нея.
— Добре — отговори тя и не навлезе в подробности. Истината бе, че водеше надпревара с времето, която започваше още на разсъмване с постоянната тревога ще намери ли време за всичко — страх, който за разлика от много други, имаше съвсем реални основания. Но от друга страна, водеше разнообразен живот: радваше се на прекрасна работа, разполагаше с пари и имаше едно чудесно малко момче. Така че съсредоточаваше вниманието си върху тези неща и не обръщаше голямо внимание на разочарованията.
— Как е бракът ти? — осмели се да попита той.
Тя се изсмя отново, този път високо.
— Ние, възрастните, не се разпитваме за браковете си, Лари.
— Че защо не?
— Окей, как тогава е твоят? Ти май така и не намери кураж да си тръгнеш, а? Да не би двамата с Нанси да сте подписали мирно споразумение?
— Е, на теб ли да обяснявам как се получава? — каза Лари. — След като ти ми отказа, така и не намерих жената, която да те замести. — Фразата прозвуча фалшиво, но той се усмихваше невъзмутимо. — Искам да кажа, че всичко е наред. Нанси е свестен човек. Наистина… Можеш ли да кажеш нещо лошо за жена, която приема децата ти? Трябва да не си на ред. Но животът, уви, не е идеален.
— Така изглежда.
— Казвам ти, все по-често се замислям за баба ми и дядо ми. По майчина линия имам предвид. Когато станал на шестнайсет, родителите на дядо ми го дали да чиракува за майстор колар — тогава това било професия с бъдеще — и му намерили жена. Видял баба за пръв път две години по-късно… три дни преди да се оженят. Но като прелистиш книгата шейсет и пет години напред, се оказва, че те са пак заедно. И знаеш ли кое е удивителното? Няма да се сетиш. Не са си казали една сопната дума през цялото това време. Иди ги разбери. — Докато говореше, пръстите му машинално си играеха с топчето на капака на евтиния алуминиев чайник. Мюриъл го слушаше и й беше приятно. Изглежда, между хората съществуваха връзки, които просто не можеха да бъдат скъсани. И може би да спиш с някого беше именно такава връзка. Поне за нея. А сигурно и за много други. Знаеше, че до края на живота си ще носи в себе си късче от Лари. — Окей, така че сега е твой ред — сепна се Лари. — Трудно ли ти е? Гледам понякога Талмадж, когато го показват по телевизията, и честно ти казвам, мисля си, че не е лесно вечно да се преструваш.