С жизненост, която за Артър се обясняваше единствено с дребничката й фигура, Мюриъл заяви пред Харлоу, че според нея Гандолф е изчерпал възможностите, предоставяни му от закона да предотврати екзекуцията си.
— Значи вие смятате — попита съдията, — че макар полицията да е в известност на факти, установяващи невинността на господин Гандолф, конституцията — нашата конституция, федералната — уточни Харлоу, намеквайки иронично, че щатът живее съгласно закони, еквивалентни на тези на джунглата — повелява, че времето, през което аз съм могъл да ги анализирам, е изтекло?
— Да, мисля, че това казва законът — заяви Мюриъл.
— Ако сте права — отговори съдията, — тогава почти няма какво да загубите, като изслушате онова, което има да каже господин Ердай. — И свикнал да е най-добрият адвокат в залата, Харлоу благо се усмихна, нареди на Мюриъл да седне на мястото си и разреши на Артър да зададе следващия си въпрос.
Въпросът беше къде живее Ердай в момента.
— В момента съм в лазарета към щатския затвор в Ръдярд — каза Ерно.
— И по каква причина сте там?
— Имам люспещ се карцином на белия дроб четвърта фаза — отговори Ерно и се обърна към съдията. — Остават ми най-много три месеца.
— Много ми е неприятно да чуя това, господин Ердай — каза Харлоу. По навик той рядко вдигаше поглед от бележките пред себе си и дори в този рядък миг на загриженост не направи изключение. Артър бе защитавал няколко дела пред него и съдията неизменно бе одобрявал непретенциозния стил и усърдието му. От своя страна, Артър боготвореше Харлоу, чийто сборник избрани дела бе изучавал в юридическия факултет. Съдията беше велик мъж. Но едновременно с това беше и пълен с изненади. Харлоу можеше да бъде ексцентричен, опак, дори избухлив. Беше старомоден либерал и гледаше на всеки, който не изповядва неговия демократичен комунализъм, като на неблагодарник или в най-добрия случай — алчно дете. От няколко години Харлоу водеше несекваща борба с много по-консервативния Апелативен съд — осъждаше честите им решения за обръщане на присъдите и маневрираше по най-разнообразни начини в стремеж да ги надхитри. Артър се бе възползвал от тази борба в полза на Гандолф. Харлоу не се бе опитал да скрие неодобрението си на промените в съдебната система, които даваха на Апелативния съд, вместо на съдии от неговия ранг, правото да слага край на поредицата процедурни хватки от типа habeas corpus, за да се протака изпълнението на смъртна присъда. В резултат съдията незабавно бе приел предложението на Артър именно той да прецени доколко може да се вярва на Ерно, защото по стара традиция Апелативният съд не можеше да игнорира неговите решения. На практика това връщаше в ръцете на Харлоу значителна част от властта да преценява кои дела да продължават и кои не.
— Били ли сте осъждан и преди, господин Ердай? — попита Артър.
— Да. И преди четири години в един бар влязох в спор с един тип, когото бях разследвал, и работата свърши, като го прострелях в гърба. Вярно, че той пръв извади оръжие срещу мен, но въпреки това не трябваше да стрелям в него. Както и да е, за щастие той се възстанови, но аз въпреки това се признах за виновен в нанасяне на тежки телесни повреди, за което бях осъден на десет години затвор. — Ерно бе придърпал приличащия на почернял бурен микрофон до самите си устни. Гласът му беше пресипнал и той говореше, като използваше целия запас от въздух в гърдите си, от което се задъхваше и често спираше. Но изглеждаше напълно спокоен.
Артър продължи да уточнява миналото на Ерно, като започна с раждането му в Унгария и стигна до работата му в Ти Ен. Харлоу съвестно си водеше бележки. Готов да започне с важните неща, Артър погледна към Памела, която седеше на адвокатската маса, за да се увери, че не е пропуснал някоя подробност. Сияеща в очакване на звездния им час, Памела едва забележимо поклати глава. Артър изпита извратено чувство на съжаление към нея. Още през първата година на стажа си Памела щеше да изживее триумф, който може би нямаше да се повтори в живота й. След това дело тя най-вероятно никога нямаше да е доволна от онова, което е достатъчно за другите адвокати. От друга страна, сети се Артър със закъснение, същото можеше да се каже и за него. Изпита приятен гъдел от мисълта, че следващият въпрос може да промени живота му. И го зададе: