— През цялото време, докато бях във фризера, се чувствах като зомби. Но после… после не знаех какво да мисля. По улиците ги има всякакви… скитници, бандити, малоумници… все такива, които по правило не забелязваме. Но си мислех, че никой от тях не е правил нещо като това, което току-що бях извършил аз. И те всички ме държаха в ръцете си. Знаеха какво съм направил. Чаках да ме заловят. Просто се бях подготвил психически, че един ден на вратата ми ще почукат полицаи. Но се оказа, че бях свършил добра работа. Полицаите само се лутаха и си пречеха…
Ерно пак спря и Артър огледа съдебната зала, за да провери какъв е ефектът. Памела бе прехапала устна и като че ли не смее да си поеме дъх, за да не наруши по някакъв начин перфектния ритъм на този изключителен момент. Той й намигна, после най-сетне се осмели да хвърли поглед към прокурорската маса, първо към Лари Старчек, когото не бе виждал от години. Бе обмислил идеята да поиска изключване на Лари от залата, защото Ерно щеше да даде свидетелски показания срещу него, но в крайна сметка прецени, че Ердай ще направи по-добро впечатление, ако се изправи срещу Лари очи в очи. И тази преценка се оказваше правилна. Лари се държеше по начин, който едва ли щеше да направи благоприятно впечатление на Кентън Харлоу — едва се сдържаше да не избухне в смях. Изглежда, за него цялата тази история бе толкова нелепа, че можеше да бъде възприета единствено като комична.
Но седящата до него Мюриъл бе замислена. Довърши започнатата бележка и погледите им се срещнаха. Артър очакваше, че ще е бясна. Тя естествено веднага щеше да разбере, че той използва деликатното й положение на човек, влизащ в избирателна кампания, при това като основен кандидат. Да осъдиш невинен и да го екзекутираш не беше сред постиженията, които гласоподавателите очакват да видят в трудовата характеристика на „своя“ кандидат, още повече когато става дума за бъдещия областен прокурор, и намерението на Артър бе да подтикне обществеността да нададе възмутен вой, който да принуди Мюриъл да потули скандала, за да смени заглавията на челните страници на вестниците. Само че тя винаги бе обичала тази игра, така че просто леко му кимна. Кдва забележимо, само за него. „Не е зле“, сякаш му казваше. Не че бе повярвала на разказаната история, нищо подобно. Нито за секунда. Но като адвокат отдаваше дължимото на Артър за изобретателността. Артър й кимна в отговор — надяваше се, че го е направил с всичкото дължимо уважение — после отново се обърна към Ерно.
— Господин Ердай, не ви попитах преди. Познавахте ли Ромео Гандолф към датата, за която говорим, а именно юли деветдесет и първа?
— Да го познавам? Би могло да се каже, че бях чувал за него.
— Какво по-точно?
— Че е напаст божия. — В залата отекна гръмък смях. Всички се размърдаха с облекчение. Дори Харлоу си позволи лека усмивка. — Катерицата, Роми, какъвто и да е там… живееше на улицата. Навърташе се на летище „Дюсейбъл“ през зимата, за да се спаси от студа, и постепенно забелязах, че винаги когато е там, нещо изчезва. Така че моите момчета и лично аз редовно му… как да се изразя… помагахме да махне. Така го познавах.
— Известно ли ви е по какъв начин Ромео Гандолф е бил обвинен в извършване на въпросното престъпление?
— Да.
— Моля ви, разкажете на съда със свои думи какво се случи.