— Какво се случи, казвате? — повтори въпроса Ерно. Подиша известно време кислород от бутилката. — Ами, прав беше свещеникът в Ръдярд. Оказа се, че съм имал някаква съвест. Имам един племенник. Казва се Колинс. Колинс Фаруел. Опитвах се да му помогна. Винаги съм го правил. Да се опитвам, искам да кажа. През целия си живот съм се безпокоил за него. А трябва да ви кажа, че той ми е давал много поводи да се тревожа… Както и да е, няколко месеца след като убих онези хора, го заловиха. За наркотици. Троен хикс. Доживотна присъда. Това ми подейства силно. Казах си: „Ето ме, гаден убиец на свобода, а Колинс, който не е направил нищо повече от това да продава на хората онова, което те и без това търсят, ще прекара целия си живот зад решетките“. Не знам… стори ми се някак… нередно. Но една друго ъгълче в съзнанието ми казваше, че никога няма да намеря спокойствие, ако не хванат най-сетне някой за убийствата. Сега знам, че това беше глупава мисъл. Защото каквото и да се случеше, аз никога нямаше да намеря спокойствие. Но тогава си помислих: „Ако успея да накисна друг, тогава и аз ще съм по-добре, и Колинс, тъй като той ще може да даде на прокурорите нещо, за да отърве доживотната присъда“.
Артър зададе очевидния въпрос:
— Защо Роми?
— Ами, господин Рейвън, истинският отговор е: „Защото знаех, че мога успешно да натопя именно него“. Виждате ли, на практика всичко се свеждаше до онзи медальон, който намериха в него. Беше на Луиза. И аз знаех, че е у Катерицата.
— Катерицата, това е Роми?
— Да, така го наричат.
— Можете ли да ми обясните как научихте, че медальонът е у него?
— Мога, но историята е дълга. Една-две седмици преди Луиза да умре… — Ерно изправи гръб и се поправи: — преди да я убия, аз вече я следях редовно, проверявах я през цялото време и това си беше чиста проба шпиониране. Но една сутрин отидох на работа по-рано и тя се захвана с мен, че съм позволявал на всякакви крадци да се шляят из летището. В крайна сметка се оказа, че била свалила медальона, понеже се оплел в телефонния кабел, и го оставила на бюрото си. Напуснала работното си място едва ли не за секунда, а когато се върнала, Катерицата се измъквал като сянка, а медальона го нямало. Та тя ме наруга за това, а после се разплака, понеже бижуто било семейна скъпоценност от два века… Е, вие какво бихте направили на мое място? Ясно какво: тръгнах да търся Катерицата. Отне ми цял ден, но накрая го спипах в едно свърталище в Норт Енд. Той, разбира се, каза, че не знаел за какво му говоря, но аз му заявих: „Слушай, глупи, това бижу струва за жената много повече, отколкото някой ще ти даде. Върни й го и ще направим така, че да не съжаляваш, а освен това никой нищо няма да те пита“… Когато я убих, разбира се, вече бях забравил за това, но забелязах, че вестниците споменават медальона в списъка на откраднатите вещи, а аз знаех, че това не е вярно. Реших, че Луиза не е посмяла да признае вкъщи за загубата на семейното съкровище. Знаете ли, винаги има маса неща, за които полицаите мислят, че са истина, само че не са, но това е друга история. — Ерно хвърли бърз поглед към Лари, после посегна към накрайника с кислорода. Личеше му, че започва да се изморява. — Както и да е, трябва да беше през септември, когато отново срещнах Катерицата на летището. Не мисля, че можеше да ме назове по име, но помнеше много добре, че му бях обещал пари. „Оная работа е още в мен“, каза ми той и извади медальона от джоба си. Ей така, направо насред терминала. Помислих си, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще тупне в краката ми — толкова силен бе шокът, — защото за убийствата още се говореше из вестниците и аз исках да бъда колкото се може по-далеч от всичко, свързано с тях. Казах му, че ще поработя по въпроса, и побързах да се махна от него, сякаш бе прокажен… По-късно обаче се замислих и се изплаших, че може да съм се издал с начина, по който избягах. Може би трябваше да организирам да го арестуват и да го заподозрат, че той е извършителят. Идеята ми хареса и започнах да проучвам нещата. Приказвах с полицаи приятели, преструвах се, че се интересувам от Катерицата, защото създава проблеми на летището. Когато научих, че си имали „закачка“ с Гъс, вече сериозно започнах да мисля как да го натопя. Дори и при това положение не знам дали щях да направя нещо, но точно тогава прибраха Колинс, така че Роми беше като пратен от бога, може да се каже по поръчка… Колинс не знаеше как стоят нещата и за него Роми беше точно който трябва. Разказах му, че просто съм събирал информация за Роми, предложих му да я фризира и поукраси и после да я разкаже, за да отърве затвора. Предупредих го, че ще му пратя полицаи и че ще трябва да се представи в най-добра светлина, с други думи, да разиграе убедително нежелание да „пропее“, и настоях да се постарае колкото може повече, защото никак не бях сигурен колко добре ще се представи, ако се изправи на скамейката за свидетели. После изчаках удобния момент да подхвърля новината пред някой полицай и това се оказа Лари Старчек, който се появи по някакъв повод на летището два дни по-късно… — Ерно вдигна ръка, за да посочи Лари, който, чул как е бил изработен, най-сетне се беше замислил за сериозността на ставащото. — Останалото е история — завърши Ерно.