И сега бързаше по красивото централно стълбище на съда — фина спирала от алабастър — и напразно се мъчеше да прогони от мислите си спомена за последния път, когато бе идвала тук. Датата се бе запечатала в съзнанието й: 6 март 1995. Всички процеси срещу други корумпирани адвокати и съдии, в които бе взела участие като потенциален свидетел, бяха приключили, без да се наложи да дава показания. Помощта й за правителството беше факт. При прочитането на присъдата срещу нея няколко млади заместник-прокурори бяха гарантирали, че е трезва и че доброволно се е съгласила да окаже сътрудничество, след което личният й адвокат бе помолил за снизходителност. Мойра Уинчел, главен съдия тук преди назначаването на Кентън Харлоу, бе предпочела да остане ужасена от престъплението и бе осъдила Джилиан на седемдесет месеца затвор. Присъдата бе поне една, а може би дори две години по-сурова, отколкото бе очаквала предвид указанията към федералния съд за определяне размера на наказанието, особено с оглед на помощта, оказана на прокурорите. Самата Джилиан бе произнесла хиляди присъди и съвсем рядко бе имала абсолютната увереност, че е претеглила точно важността на всички взаимосвързани фактори. Беше се изненадала от нуждата да каже една дума на съдията, след като Уинчел бе свършила с нея. „Разбирам“, бе изрекла Джилиан.
Най-сетне стигна на последния етаж и надникна крадешком през малките прозорчета в тапицираните с кожа въртящи се врати на огромната зала на главния съдия. Видя вътре Ерно, с накрайник за кислород в носа, хванал се здраво за перилата около мястото за даване на свидетелски показания. Настанил се на стол, който сред мраморните колони изглеждаше като купол за кръщаване, Кентън Харлоу изучаващо разглеждаше Ердай и попипваше с пръст забележителния си нос. Първоначалният й импулс бе да отвори вратата и да седне, но тя бързо го овладя. Само че мястото на потенциалните свидетели не беше в съдебната зала. Още по-малко нейното. Резултатът от пътуването до Ръдярд с Артър обаче бяха няколко нощи със странни сънища. След преживените вълнения тя бе признала на Дъфи, че й става все по-интересно какво има да каже Ерно, както и какво ще е въздействието от показанията му из Триградието и в частност върху нея самата.
Близо час прекара в малката стаичка за свидетели, зачетена в перипетиите на Пелопонеската война, когато шумът в коридора й показа, че заседанието е приключило. По навик тя се изправи, за да използва малкото огледало на стената, оправи подплънките на тъмния си костюм и центрира едрата перла върху високата си яка. Десет минути по-късно при нея влезе Артър Рейвън. Изглеждаше сериозен както винаги, но в очите му светеше светлина, която накара Джилиан да му завиди. Беше очевидно, че Артър тържествува.
Той започна с извинения. Мюриъл бе изнесла цяло представление пред съдия Харлоу, заявявайки, че е била изненадана от събитията, и бе поискала двайсет и четири часа, за да се подготви за кръстосания разпит на Ердай.
— Да не искаш да кажеш, че трябва да дойда и утре? — попита Джилиан.
— Опасявам се. Бих попитал Мюриъл дали смята, че ще има нужда от теб, но честно казано, не мисля, че е подходящо. Нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило. — Рани от битките. Джилиан помнеше. — Мога да ти дам друга призовка, ако ти е необходимо извинение в работата — предложи Артър.
— Не е нужно, шефът проявява разбиране. — Ралф Подолски, мениджърът, който лично я бе наел, беше по-младият брат на Лоуъл Подолски, бивш частен детектив и адвокат, който се бе опарил в същия скандал, сложил край на кариерата на Джилиан. Ралф не бе споменал връзката си с Лоуъл до първия й ден на работа, а след това никога не бе отварял дума по въпроса.
Джилиан прибра чантичката си. Артър й предложи да й покаже как да се измъкне от сградата незабелязано от репортерите, които — побърза да уточни той — в момента били заети с разпъването на Мюриъл. Докато слизаха с асансьора, тя го попита как е протекъл разпитът на Ерно Ердай.
— Смайващо — отговори й Артър.
— Справи ли се Ерно?
— Мисля, че да.
— Ти ликуваш.
— Аз ли? — Самата мисъл, че това е възможно, го смая. — Единственото, което чувствам, е бремето. Нали разбираш, убият ли клиента ти, това не е просто като да загубиш. Ще ти призная, че има нощи, когато се будя по три пъти. Това дело е единственото, за което мисля. Знаеш ли… бил съм, така да се каже, „в окопите“, години наред съм се борил за всеки долар, бъхтил съм се в корпоративното право, където големите компании се боричкат за сделки, от които светът се тресе. Харесвам повечето от клиентите си, искам да спечелят, но честно казано, отвъд това залогът не е голям. Докато ако в случая стане издънка, ще се чувствам сякаш някои е изсмукал светлината от вселената.