Асансьорът спря и вратата се отвори. Артър й показа тясно коридорче, което никога не би могла да открие сама, и я последва до улицата, обезпокоен да не бъдат забелязани от някой зорък репортер. Съобщи й, че се е съгласил да даде за два водещи телевизионни канала първите си интервюта в своя офис.
„Мортън“ се намираше на три преки от съдебната палата, по път за кантората на Артър в сградата на Ай Би Ем, и той я придружи.
— Имаш ли някаква представа какво впечатление си е съставил съдията за Ерно? — попита тя.
— Мисля, че му повярва. Стори ми се, че това просто беше неизбежно.
— Неизбежно?
— В един момент нещо влезе и се настани в залата — замислено обясни Артър. — Скръб, печал? Не че Ерно се опитваше да предизвика състрадание към себе си. Нищо подобно — той просто не е човекът, който ще накара някой да го съжалява, защото е извършил ужасни неща. Но във всяка негова дума се долавяше… тъга.
— Да, печал — съгласи се Джилиан. Може би точно това беше причината, поради която й се искаше да чуе Ерно. По тротоарите имаше малко пешеходци. Все още бе рано за края на работния ден, когато на улиците щеше да се изсипе тълпа. Денят беше мек, слънцето — ярко и те минаваха от слънце на сянка, докато вървяха покрай високите сгради по Гранд Авеню. Джилиан извади слънчевите си очила от чантичката. Артър я наблюдаваше.
— Ти не си направила онова, което е извършил той. Говоря за убийствата.
— Да, понякога си го повтарям за успокоение.
— Но си платила цената.
— Сега ще ти кажа ужасната истина — предупреди го тя. Прекрасно съзнаваше, че отново поема пред Артър онзи път надолу, който отказваше да извърви с другите, но човек не можеше да отклони Артър Рейвън с деликатност или увъртане. Той плачеше, когато му бе тъжно, а във всички останали настроения се смееше като дете. Беше обикновен, добротата му бе обикновена и общуването с него изискваше същите семпли реакции. Не че това беше една от силните черти на Джилиан, но в Ръдярд тя бе открила, че в негово присъствие подобни емоции — особено дълбокото чувство на загуба — някак се оказват на една ръка разстояние. И все пак засега този човек се оказваше напълно достоен за доверието й. — Не това, което съм направила, е нещото, за което най-много съжалявам, Артър — продължи тя. — Предполагам сега ще ме разбереш неправилно и не бих те обвинила за това, но не мисля, че парите са променили изхода на което и да било от онези дела. Разбира се, никой не може да е сигурен в това, най-малко от всички аз, и точно това е коварството на моето деяние. Но това е система, Артър, може да се каже почти като данъчната. Адвокатите забогатяват, значи съдиите имат право на своя дял. Лично аз никога не съм вземала подкуп по дело, но не защото съм толкова принципна или почтена, а защото никой не ми е предлагал. Никой от нас не искаше да рискува да бъде заподозрян. Срам ме е, че съм работила в тези условия толкова дълго. Срам ме е, че не съм се оказала достойна за гласуваното ми огромно доверие. Но ти си прав, годините зад решетките изглеждат като справедливо възмездие за това. Това, което ме яде отвътре, е прахосването.
— Прахосване?
— Говоря за различните шансове, които са се откривали пред мен, а аз съм ги прахосала.
— Виж… пред теб има достатъчно години, за да започнеш нов живот. Стига да пожелаеш да го имаш. Защото всеки живее в собствен часови пояс.
Сполучливото му сравнение я накара да се засмее. Тя обитаваше вселена може би паралелна, но не съвсем същата като на останалите. Нейното време, както бе предположил Артър, се движеше малко по-бързо. Беше завършила колеж на деветнайсет, беше работила една година, за да събере пари за таксите за юридическия факултет, беше се дипломирала в Харвард на двайсет и три и се беше върнала в околия Киндъл. В известен смисъл сякаш изобщо не беше напускала, а бе прекарала трите години при братовчедите на баща си в Кеймбридж. Можеше да отиде на Уолстрийт, в столицата, дори в Холивуд. Но за дъщерята на един полицай прокуратурата на околия Киндъл бе единствено възможният избор.