— Това май ти се струва повърхностно, Артър.
— Ами…
— Спокойно можеш да го кажеш. Това е думата, мисля.
— Предполагам, проблемът при мен е, че нищо не разбирам. Според мен дори непривлекателните хора имат инстинкти, но човек трябва да се примири с това как изглежда.
— О, Артър, я остави това! — Тя често намираше ниското мнение на Артър за външността му за прекалено болезнено.
— Привлекателността на един мъж след определена възраст няма нищо общо със същото понятие, докато е тийнейджър. Успех, висока заплата, хубава кола. Знаем какви са критериите. Няма такова нещо като зле изглеждащ мъж с дебел портфейл.
— Това не се отнася до мен.
— Съмнявам се.
— Може би защото съм толкова незрял — каза той, а когато тя се засмя, допълни: — Такъв съм. Все още желая да се сбъднат нещата, които си фантазирам.
— Например?
— Хубава и умна… глупаво, нали? Искам някоя, която е всичко онова, което аз не съм.
— Млада красавица от корицата на списание?
— Нее, не съм чак толкова зелен. Зряла жена би ме устроила напълно. — Артър извърна лице. За миг изглеждаше, че е заслепен от слънцето, после добави приглушено: — Някоя като теб.
— Като мен?! — Тя панически погледна право пред себе си: надяваше се разговорът да не е тръгнал в посоката, от която се страхуваше. — Може би някоя по-близко до твоята възраст? — На четиридесет и пет, тя смяташе, че е поне с десет години по-голяма от Артър.
Артър се изсмя късо:
— О, ти ставаш прекрасно.
— Но аз съм достатъчно стара, за да ти бъда майка.
— Моля те.
— Добре, леля.
— Едно просто „не“ ще е напълно достатъчно, Джилиан — меко каза той. — Свикнал съм да го чувам.
— Артър — въздъхна тя. — Артър, аз съм развалина, която никой не би могъл, а според мен и не би трябвало да иска да разчисти. Такава е истината. Честно казано, не казвам „да“ на никого — това вече не е част от моя живот.
Насмешливостта още не го бе напуснала, но той се намръщи и за миг сведе глава; слънцето се отрази в плешивината на темето му. След това се насили да се усмихне.
— Няма нищо, Джилиан. Просто се опитвах да илюстрирам гледната си точка.
Сестринска целувка по бузата вероятно щеше да бъде съвсем уместна, но това не беше стилът й. Вместо това тя се опита да се усмихне по възможно най-приятелски начин и му обеща да се видят на следващия ден. Рейвън също се усмихна, но тръгна, като си влачеше краката, а ръката му с куфарчето бе безсилно отпусната. За пореден път почувства да я обхваща чувство на вина. Ликуващият мъж, който може би току-що бе проявил нехарактерна за него смелост, беше изчезнал. С няколко думи тя го бе унищожила и Артър отново се бе превърнал в онова, което беше бил винаги.
17.
13 юни 2001
История
Ерно Ердай прекара нощта заключен в специално отделение към общата болница на околия Киндъл. Когато съдебните шерифи го докараха в инвалидна количка — Ерно не изглеждаше никак доволен, че се налага да я използва — Лари дойде да види може ли да помогне с нещо. Напрягайки силите си до краен предел като старец, Ерно се надигна, след което Лари и заместник-шерифите го съпроводиха внимателно до свидетелската банка и донесоха кислородната бутилка. Предстоеше кръстосаният разпит. Макар Ерно категорично да бе отказал разговор с Мюриъл преди разпита, Лари предполагаше, че няма да има нищо против да поговори с него като с колега, както Ерно, изглежда, все още предпочиташе да гледа на полицаите. Когато шерифите се оттеглиха и Ерно нагласи накрайниците на кислородния апарат в носа си, Лари се позабави край него, сложил ръка върху потъмнелия от времето орехов парапет. Възхищаваше се на Церемониалната зала, запазена за ритуалите по официалното встъпване в длъжност на висши съдебни лица, както и за слушане на граждански дела, и се наслаждаваше на вече забравеното умение, съхранено за поколенията в старата съдебна палата, макар да оставаше враждебно настроен към всичко останало, свързано с федералната система.