Рейвън, който бе дошъл в компанията на русата си помощничка, спря пред масата на Мюриъл, като изпревари Лари с една-две крачки. Докато Мюриъл изпразваше съдържанието на куфарчето си, Артър замънка нещо за свидетел на защитата, който чакал в стаичката. Мюриъл беше спала не повече от един-два часа, но изглеждаше оживена от предстоящото предизвикателство, независимо от факта, че както сутрешните вестници, така и телевизията я бяха направили на нищо. Преподобният доктор Карнелиън Блайт от Саут Енд, за когото, изглежда, всяка обида срещу американски чернокож беше равносилна на поробване, вече бе заявил, че взема Катерицата под опеката си, и се бе захванал с организирането на протестни маршове и даване на пресконференции на стълбището на съдебната палата още в зори, използвайки Гандолф като претекст, за да поднови вече омръзналите на всички жалби за бруталния характер на обединената полиция в околия Киндъл. Нищо, че до вчера вероятно дори не бе чувал за Роми.
— Не ме интересува, Артър — отговори Мюриъл. — Няма да оспорваме, че е получила тъпото писмо. Така че няма нужда да я призоваваш.
Когато Артър се обърна, Лари му подаде ръката си и той с радост я стисна. Някогашните прокурори по правило гледаха на прекараните в прокуратурата дни като на славни времена, може би защото с носталгия си спомняха за тях като за момента, преди да започнат да се продават за пари.
— Предполагам, след вчера сте затрупани с предложения от Холивуд? — попита шеговито Лари. В интерес на истината лицето на Артър не бе слизало от телевизионните екрани цялата вечер. Той не бе спрял да повтаря, че очаква Мюриъл да се появи на следващия ден и да моли Роми Гандолф да й прости. Шегата допадна на Артър. След като той отиде да намери свидетеля си, Лари попита Мюриъл: — Какво искаше?
— Става дума за Джилиан Съливан. Призовал я е, за да удостовери автентичността на писмото на Ерно в случай, че му бъде необходимо при повторния разпит.
— Тя ли е била! — всъщност Лари бе зърнал Джилиан в коридора, но понеже не я бе виждал бог знае от колко години, само регистрира, че лицето му е познато отнякъде. Не изглеждаше никак зле, особено като се имаше предвид къде е била — беше все още стройна, бледа и студено привлекателна. В прокуратурата хората винаги сравняваха Джилиан и Мюриъл — звездите на две поколения, — но според Лари за никакво съревнование не можеше да става и дума. Джилиан беше интелектуална и дистанцирана, тя властваше над останалите, макар да познаваха нея или баща й още от времето, когато бе ходила в енорийското училище. На свой ред Мюриъл беше непосредствена, имаше чувство за хумор и намираше време за хората. Колко поучително, че Джилиан трябваше да залезе, а Мюриъл да изгрее.
А той беше уверен, че Мюриъл за пореден път ще оправдае вярата му в нея. Тя разположи прецизно папките по масата. Сигурно обмисляше последните подробности по онова, което предстоеше да се случи. Вярно, че напоследък не идваше в съда толкова често, но за Лари си оставаше най-добрия адвокат. Най-добрата в съда. Най-добрата в офиса. Може би най-добрата свалка в неговия живот и вероятно единствената жена, която познаваше, способна да чуе и почувства същия ритъм, който чувстваше и чуваше той в света на съдилищата, полицаите и престъпленията — неговия свят. Краят на връзката им със сигурност бе най-ниската точка в цялото му съществуване като зрял мъж. Гледаше я и не можеше да си представи, че тази жена е била щастлива да му позвъни по телефона, а той се е радвал по детински да чуе гласа й. Онова, което не бе разбрал в младите си години, бе красотата на улегналия живот.
Артър не страдаше от големи илюзии относно таланта си в съдебната зала. Беше организиран и честен, понякога убедителен, но рядко биваше взривяващ. Само че не можеше да си представи друг начин на живот. Суматохата около големите дела никога не го уморяваше. Не обръщаше внимание на напрежението, което други адвокати усещаха като струна, стягаща топките им, докато в залата възбудено се говори, а съдията удря с чукчето. Никъде другаде събитията, способни да променят живота на едно общество, не се формираха и определяха така бързо и толкова открито, както в съдебната зала. Всички — адвокати, ищци и ответници, обвинители и защитници, наблюдатели и кибици — разбираха еднакво добре, че пред очите им се твори история.