Колкото и да се наслаждаваше на това, той с облекчение излезе навън и мина по пустия коридор до малката стаичка за свидетели. Чукна на вратата и влезе. Джилиан бе седнала до прозореца, замислена както обикновено и загледана навън. Чантичката й беше в скута, а краката й, обути в бял чорапогащник, бяха деликатно кръстосани при глезените. Вниманието й вероятно бе привлечено от преподобния Блайт, който говореше през мегафон на площадчето долу. Артър имаше уговорена среща с Блайт вечерта. Преподобният, плешив и изключително умен, човек с големи постижения и още по-голямо его, несъмнено щеше да се опита да манипулира по някакъв начин случая Гандолф за свои цели. Артър очакваше срещата с тревожно чувство, но не тя го вълнуваше в момента.
Когато видя Джилиан, нещо в него се раздвижи. През дните след пътуването им до Ръдярд с БМВ-то той сядаше в колата и възбудено се опитваше да долови следа от парфюма й. Въпреки че пак бе оплескал нещата вчера пред входа на „Мортън“, продължаваше да усеща, че е навлязъл в някаква връзка с тази жена, та макар и това да се дължеше само на съпричастността им към делото Гандолф. Джилиан Съливан!
— Здравей, Артър — Тя се усмихна и стана.
Той й обясни, че Мюриъл се е съгласила да признае, че Джилиан е получила писмо от Ерно. При това положение не се налагаше да я призовава, понеже показанията й ставаха излишни.
— Това е всичко — каза той. — Не знам как бих могъл да ти благодаря за помощта. И за смелостта.
— Нищо особено, Артър.
— Наистина съжалявам за това, което е написано в днешните вестници за теб. — Както „Трибюн“, така и „Бюгъл“ — водещите ежедневници — бяха надушили осъждането на Джилиан и алкохолизма й, за да хвърлят съмнение върху присъдата на Роми. Макар през последния месец Артър да бе имал същите съмнения, прекараното в нейната компания време ги бе разсеяло до степен да се почувства засегнат от нейно име от атаката в пресата.
— Само няколко реда, Артър. Очаквах нещо по-лошо.
— Чувствам се, като че ли аз съм те натопил — каза той. — И искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал.
— Би било много нетипично за теб да се възползваш, Артър. Не бих си го и помислила.
— Благодаря ти.
Двамата се усмихнаха неуверено. После той й подаде ръка. Беше му болно, че я оставя да излезе от живота му, но нямаше избор. Вместо да поеме ръката му, Джилиан разглеждаше чантичката си, сякаш в нея се съдържаха не нужните на една жена неща, а решението на някакво ужасно предсказание.
— Артър, мога ли да кажа няколко думи за случилото се между нас снощи?
— Не — моментално отговори той. Снощи за момент бе загубил разсъдъка си и бе дал воля на фантазиите си. Но днес не искаше да си спомня за това. Най-дивите му надежди се крепяха единствено на абсолютната им интимност. — Говорих, без да мисля. Държах се крайно непрофесионално. Надявам се да ме разбереш… аз съм просто недодялан. Или както там се нарича. Това е истината. Нали разбираш, Джилиан, трябва да има някакво обяснение, когато един мъж е ерген на трийсет и осем години.
— Артър, аз самата не бях омъжена на трийсет и осем. И едва ли ще бъда на четиридесет и осем. Не бъди толкова жесток към себе си.
— Но ти си сама, защото така желаеш.
— Не е съвсем така, Артър. Може да се каже, че и аз съм непохватна по свой начин.
— Спри, Джилиан. Аз съм обречен. Знам, че съм. Светът е пълен с такива като мен, които просто не умеят да общуват. Няма начин да се променя. Така че не се опитвай. — Той отново й подаде ръка, но тя се намръщи. Той обясни, че съдията всеки момент ще открие заседанието, и двамата излязоха от стаичката за свидетели. В коридора Джилиан го попита дали Ерно е готов. — Вложихме всичко, за да го подготвим, но ще се разбере, когато застане под прожекторите. Знаеш как е.
Тя надникна за секунда през малките прозорчета на вратата към залата.
— Сигурно ще е много драматично.
— Защо не влезеш? — предложи й той. — Стига да имаш време, разбира се.
Тя се замисли.