— Избърсах всичко. Бях много внимателен. Мисля, вече го разказах.
— Отсъствие на ДНК. На кръв. На слюнка. Сперма. От вас не бе намерена ни най-малка следа.
— Вярно. Но не беше намерена никаква следа и от присъствието на Гандолф, нали?
— Вие май сте доста добре запознат с нашите улики срещу господин Гандолф, господин Ердай?
— Следях развитието на случая отблизо. Мисля, причините са очевидни.
— А револверът? Какво ще кажете за него?
— Хвърлих го в реката. Заедно с останалото.
Мюриъл се усмихна разбиращо. Лицето й изразяваше досадата на онези ветерани, които са виждали много типове, дето си мислят, че имат отговор на всичко. Тя се върна при подиума, за да направи справка с бележките си, после мълчаливо изгледа Ерно.
— Вярно ли е, че умирате?
— Така казват лекарите.
— Вярвате ли им?
— През повечето време. Понякога ми се иска да си мисля, че са сбъркали, защото… защото лекарите бъркат понякога, нали така… но това е за кратко.
— Значи от ваша гледна точка вие не можете да загубите каквото и да ни кажете днес, господин Ердай. Вярно ли е?
— Не ви разбирам.
— Така ли? Можете ли да посочите нещо, което ви е страх да загубите?
— Душата си — отговори Ерно. — Ако имам душа.
— Ако имате душа — повтори Мюриъл. — По-добре да останем на земята. Има ли нещо тук, което не бихте искали да загубите?
— Семейството си — каза Ерно. — Много ги обичам.
— Е, мисля, че и те ви обичат, господин Ердай. Нещо друго?
— Не бих искал да загубя пенсията си от авиокомпанията. Все пак работих дълго за тях и искам да съм сигурен, че жена ми ще има нещо сигурно.
— Но вие няма да загубите пенсията си заради убийство, не е ли така?
— Ако престъплението не е срещу интересите на компанията.
— В смисъл?
— Само ако Луиза беше мениджър.
В галерията изкънтя мощен смях. Този ден залата бе препълнена. Съвсем предсказуемо, репортажите във вестниците бяха докарали тук много хора.
— Значи няма да я загубите. От друга страна, едва ли ще живеете достатъчно дълго, за да ви съдят за лъжесвидетелстване, вярно ли е?
— Такава опасност не ме застрашава.
— Добре, значи каквото и да се случи, не сте застрашен да ви увеличат присъдата, която излежавате, предполагам?
— И аз така предполагам.
— А как стоят нещата с вашия племенник, Колинс Фаруел? Той е излъгал детектив Старчек, че е разговарял с Роми Гандолф, ако не ме лъже паметта.
— Да, но той мислеше, че Катерицата е виновният.
— И къде е Колинс сега?
— Има адвокат, казва се Джексън Ейърс. Можете да му се обедите.
— Адвокат? За да му бъде оказана помощ в тази конкретна ситуация?
— Общо взето, да. Естествено, разноските са за моя сметка, понеже аз съм виновен за неприятностите, които му създадох.
— Известно ли ви е дали този адвокат е информирал Колинс, че поради давност той не може да бъде съден за лъжите, които е наприказвал през деветдесет и първа?
— Това не би ли трябвало да е конфиденциална информация?
— Нека ви го кажа по друг начин, господин Ердай: на вас ви е известно, че в резултат от свидетелските ви показания на Колинс не може да се случи нищо лошо, нали така?
— Надявам се наистина да не му се случи нищо.
— И къде е той?
Ерно погледна към съдията, който твърдо му кимна да отговаря.
— В Атланта. Както казах, живее там примерен живот.
— Моите поздравления — каза Мюриъл. — Сега, нека погледнем и към другата страна, господин Ердай. Какво можете да спечелите вие с готовността си да дадете показания?
— Чиста съвест.
— Чиста съвест — замислено повтори Мюриъл. — Вие, господин Ердай, сте стреляли срещу петима души в живота си: тримата убити, тъща ви и пети човек, които ви е досаждал в бар. И това, което правите сега, може да ви помогне да се чувствате по-добре?
Няколко души зад Лари се изсмяха. Стори му се, че дочува смеха на Керъл, която би следвало да се отнася по-професионално. Харлоу заплашително повдигна вежди и в залата мигновено се възцари гробна тишина.
— Аз не мога да променя нищо за тях, Мюриъл. Опитвам се да направя най-доброто.