Същата сутрин Нед Холси съвсем галантно бе предложил на Мюриъл да остави на него делото с цялата му полемичност. Но на репортерите бе добре известно, че именно процесът срещу Гандолф бе изиграл ключова роля в нейната кариера, и ако Артър успееше по някакъв начин да докаже, че не Катерицата е престъпникът, тогава пресата щеше — образно казано — да я обеси, независимо дали е в съдебната зала, или далеч от нея. Освен това възможно ли бе да се лиши съзнателно от такова предизвикателство? Тя бленуваше за моментите на върховна отговорност, независимо от сериозността на породилите ги обстоятелства, когато светът напираше към нея като разбушувало се море. Рейвън се приближаваше с куп нови молби. Следващите им ходове трябваше да бъдат разяснени на Молто и Керъл. Лари очакваше нареждане в каква посока да задвижи по-нататъшното разследване на Ердай. А и журналистите се блъскаха към тях с желанието да изкопчат някакъв предварителен коментар от нея. Точно това бе съдбата, за която тя мечтаеше от детството си. „Арената“ — терминът бе на Талмадж, но на нея не й допадаше гладиаторският подтекст в тази дума. За нея по-скоро ставаше дума за пълно себераздаване, при което всяка клетка на тялото трябва да даде своя принос за извоюване на място в историята.
С инстинктивната кристална яснота, с която бе свикнала да възприема подобни събития, тя изведнъж осъзна какво трябва да направи. В залата присъстваше Джон Леонидис, седнал назад, както бе постъпвал през изминалите над девет години винаги, когато бе имало съдебни заседания, които по някакъв начин го засягаха. Без да обръща внимание на останалите, следвана по петите от напиращите репортери, тя сложи ръка върху рамото на Джон и го поведе през залата към стаичката за свидетели. От опит знаеше, че пресата няма да се махне, докато не направи изявление.
Джон не бе дошъл сам. Представи й един смугъл мъж, Пан — може би филипинец, — който изглеждаше значително по-млад от него. Дори след като Мюриъл затвори вратата на малката стаичка, гълчавата на тълпата отвън продължаваше да прониква. Джон отгризна парче нокът, докато разпалено обясняваше на Мюриъл — сякаш тя не знаеше това по-добре от всеки друг, — че Ердай лъже, за да си отмъсти на кендълската полиция, и че е бил специално запознат с всички подробности по случая.
— Искам да разкажа на идиотите отвън какъв фарс се разиграва — каза Джон; имаше предвид чакащите репортери. За Мюриъл най-добрият вариант бе да получи защита именно от жертвите. Въпреки това тя заяви на Джон, че трябва да говори само ако наистина държи на това. — Повярвай ми, искам — настоя Джон. — Мисля за този лайнар всеки ден. Гандолф? Всеки ден, Мюриъл, аз осъзнавам, че заради него съм загубил още нещо. Напоследък, през последните няколко месеца, се питам все по-често дали баща ми щеше да се гордее с мен. — Джон имаше сериозни основания да вярва, че Гъс щеше да е много доволен от своя син, защото Джон не само бе осигурил с работата си съществуването на „Парадайз“, чийто просперитет бе станал възможен заради развитието на квартала, но освен това в партньорство със собственик на местен хотел бе основал верига гръцки ресторанти от средна категория. По покана на Джон Мюриъл обядваше в едно заведение в Сентър Сити на име „Таверна ГГ“ — ГГ бе съкращение от Готиния Гъс — няколко пъти годишно. Самият Джон бе запазил навика да сяда на нейната маса, да пуши и да предъвква подробностите по случая с убийството на баща си, които явно оставаха все така живи в съзнанието му, като че ли всичко се бе случило предния ден. — Мисля, знаеш, че Гъс щеше да има известни проблеми с някои неща в живота ми — продължи Джон и погледна към мъжа до себе си — така, както ги имаше мама, но вярвам, че и той щеше да ги приеме, както свикна тя. Наистина вярвам. Но все пак имам право да искам да зная със сигурност. Нали така. Всеки би искал. Този нещастник Гандолф… той не е Бог. Но в моя живот той се превърна точно в Бог.
За Джон, както за повечето близки на жертви, убийството на баща му и наказанието на убиеца винаги щяха да останат изпълнени с дълбок личен смисъл. Но въпреки това основната причина, поради която Джон не можеше да сложи точка на този период от живота си, бе, че случаят изобщо не бе приключил. Защото Джон Леонидис вече от десет години чакаше затаил дъх, надявайки се към трагедията със загубата на баща му да не се прибави и несправедливостта Роми Гандолф по някаква прищявка на съдбата да се изплъзне от наказанието, което скърцащата съдебна машина бе постановила, че заслужава.