Още преди години Джон се бе оказал най-непреклонният сред близките на жертвите в желанието си да чуе смъртна присъда за Гандолф. След процеса съпругата на Пол Джъдсън, Дайна, се бе преместила в Боулдър и се бе постарала да направи всичко възможно, за да започне нов живот, в резултат на което никой не бе чувал за нея от години. Майката на Луиза, чиято неприязън Лари бе успял да си навлече още по време на следствието, се бе появила в съда и бе поискала смъртно наказание за убиеца, но после се бе укротила. Но Джон… Джон щеше да е щастлив, ако имаше възможност да следва право само и само за да може да проведе съдебния процес лично. В началото Мюриъл си бе мислила, че го прави заради майка си. Само че когато му бяха дали думата преди произнасяне на присъдата, Джон се бе изправил и бе заявил пред всички, че според него самият му баща би желал да бъде произнесена смъртна присъда.
„Той би дал шанс на всеки“, бе казал синът за баща си. „Би му дал шанс пет пъти, ако вярваше, че той полага някакви усилия. Само че в края на краищата той си бе човек от старата школа. Беше корав. Рано или късно щеше да каже: дотук. Баща ми се отнасяше добре с Гандолф. Но за добротата си получи само куршум в главата. Така че щеше да иска да види този човек мъртъв. Затова и аз искам същото“. Още тогава Мюриъл бе имала съмнения дали представата на Джон за баща му е съвсем правилна, но коя бе тя, че да се обажда? Само че си спомняше съвсем ясно настроението в съдебната зала след изказването на Джон, спомняше си сериозността, с която седящата на съдийския стол Джилиан Съливан бе изслушала думите му. Идеалистите можеха да си се пенят за унизителността на екзекуцията, само че това решение бе много по-добро, отколкото гражданите да бъдат оставени да поемат правосъдието в своите ръце, нещо, което хора като Джон бяха не само способни, но и готови да направят, хора скърбящи, хора с дълг към убитите, хора, желаещи да видят действия, вместо думи. За Джон смъртта на Роми Гандолф се бе превърнала в приоритет номер едно — част от ролята на дубльор на баща си, роля, която той бе поел още когато Гъс бе умрял.
Мюриъл отвори вратата и направи на Керъл знак да придружи Джон и приятеля му до фоайето на съдебната палата, където чакаха монтираните телевизионни камери. Няколко репортери извикаха името й и тя им обеща да бъде на тяхно разположение след няколко минути. Лари обаче веднага въведе две девойки, приятно изглеждаща жена към четиридесетте и накрая по-възрастна дама, боядисала косата си в безжизнено черно. Тя бе и единствената от четирите, която Мюриъл веднага позна.
— О, госпожо Салвино — поздрави Мюриъл майката на Луиза Ремарди. Възрастната жена бе корава и пряма и Мюриъл винаги бе приемала като даденост, че е замесена от по-друго тесто. Лицата на девойките си приличаха като на близначки, но двете години разлика във възрастта им водеше до значителен контраст във външния им вид. Втората си бе сложила грим и бе една стъпка по-висока от сестра си. Но и двете бяха слаби и мургави, с дълги челюсти, черна коса и огромни тъмни очи. И двете бяха посвоему много красиви. Мюриъл веднага се досети, че това са дъщерите на Луиза.
Вярна на обичайния си делови маниер, госпожа Салвино прекъсна поздравите на Мюриъл.
— Тази работа… — започна тя и се запъна, — защо най-сетне не сложите край на тази работа?
— Нуча! — сгълча я четвъртата жена.
— Мюриъл — обади се Лари с несвойствен за него глас на церемониалмайстор, — спомняш си Женевиев Кариер, нали? Тя беше близка приятелка на Луиза. — Оказа се, че Женевиев е дошла в смесената роля на шофьор и съпроводителна. Госпожа Салвино бе една от онези стари италианки, жителки на Кийуаний, които стигаха до Сентър Сити не по-често от две-три пъти годишно и винаги с боязън.
— Изобщо не исках да идвам тук — продължи госпожа Салвино. — Само че Дарла чула по телевизията. И реши, че ще дойде, което при нея е само извинение да не ходи на училище.
— Много ми е притрябвало извинение — обади се по-голямата й внучка. Малката са срамуваше, може би заради шините на зъбите си, и подпираше вратата. Но Дарла бе нахапана и за двете. Вече шестнайсетгодишна, тя се бе облякла в онова оскъдно облекло и бе сложила онзи тежък грим, които Мюриъл виждаше по улиците. Фигурата й бе доста налята за тясната камизолка, която не покриваше пъпа й. Мюриъл често се надсмиваше на стряскането, с което възприема сексуалната безочливост на тези момичета, може би защото съзнаваше, че тя самата при всички положения щеше да се възползва в максимална степен от подобна свобода, стига да я бе имала в своята младост.