— Не беше нужно да слушаш всичко това — сопна се баба й.
— Стига, бабо! Ако не си разбрала, всичко го дават по телевизията. Освен това става дума за майка ни, а ти не искаш да ни разкажеш нищо. Само че така няма да стане!
Намеси се Лари:
— Не вярвам да си научила нещо за случилото се, Дарла. Защото два дни слушахме само измислиците на един огорчен от живота умиращ мъж, решил да се позабавлява на смъртния си одър.
— Само че имаше моменти, в които аз му вярвах — отговори тя със заядливия маниер на хора на нейната възраст. — Защото онзи, за когото казват, че го е направил… Не знам, струва ми се, че не е способен на това. А и не виждам как един пич, болен колкото е този, може да събере енергията да измисли всичко това.
— Е, ти поне си силна по измислиците — въздъхна баба й.
Дарла я погледна с унищожителен поглед.
— Единственото, което не ми харесва у този, е скапаният му външен вид — заяви тя. Мюриъл и Лари, все още под въздействието на конфронтационната атмосфера от съдебната зала, се разсмяха едновременно, развеселени от жестокостта към Ерно. — Ама наистина — настоя Дарла. — Разбирам, че е болен и така нататък, само че на него не му личи някога да е изглеждал дори малко по-добре. Мама беше точно обратната. На всичките й снимки с други мъже — дори и с татко — изглежда страхотно. — Момичето говореше с жар и Мюриъл бе поразена от неугасналото с времето възхищение към майка му. Колкото повече остаряваше Мюриъл, толкова по-отчетливо усещаше товара болка, с който влизаха в съда хората. Когато беше по-млада, усещаше нещо по-различно — гнева на жертви и обвиняеми, чувстващи се измамени, макар и по различен начин. А понякога, вярно, доста по-рядко, усещаше и нуждата да унищожи злото. От всичко това в момента бе останало само чувството на засегнатост — от името на Дарла, дори от името на престъпниците, които на свой ред често съжаляваха за стореното от тях, и във всички случаи от името на техните семейства, които по правило се оказваха абсолютно невинни, както бяха невинни неволните странични наблюдатели, и чиято единствена грешка бе, че са обичали някой, който не е заслужавал обичта им. За Дарла обаче явно беше важно оценката на майка й да бъде споделена и от други. Тя се обърна към Женевиев, която бе проследила схватката между баба и внучка с едва забележима усмивка. — Не е ли така, лельо Женевиев? Няма начин мама да е излизала с човек като този.
— Никога — заяви Женевиев. — Майка ти винаги го е мразила. — И Женевиев докосна съчувствено рамото на момичето, като пропусна да забележи многозначителните погледи, които си размениха Мюриъл и Лари.
— Защо го е мразила? — попита Мюриъл.
Помещението бе тясно за шестима, понеже освен тях в стаичката имаше още стар диван, казионна маса и столове. Осъзнала грешката си, Женевиев погледна един от сантименталните горски пейзажи на стената, за да избяга по някакъв начин от фокусираното върху нея внимание на останалите.
— Това беше просто стара неприязън — каза тя и неопределено завъртя грижливо поддържаната си ръка във въздуха, сякаш ставаше дума за нещо прекалено аморфно, за да може да се изрази с думи. Косата й бе преждевременно побеляла, което бе доста странно, тъй като иначе беше съвсем запазена и с опъната кожа на лицето. Като цяло Женевиев оставяше впечатление на жена, която не е материално затруднена — все пак след цяло десетилетие все още се грижеше за възрастната майка и двете дъщери на приятелката си. Мюриъл често си се представяше в компанията на подобни жени, майки по инстинкт — може би най-добрите същества на планетата.
— Може би е по-добре момичетата да изчакат навън — предложи Мюриъл. Предполагаше, че неохотата на Женевиев е предизвикана от тяхното присъствие.
— Да-да — заплашително се обади Дарла. — Ние какво, да не сме бебета? Тя ни беше майка.
Изненадващо за себе си, Мюриъл се усмихна, защото си спомни, че на шестнайсет години беше точно толкова безцеремонна и своеволна. И тръпката да стигне колкото може по-далеч, да навлезе в забранени територии, изобщо не я бе напускала. Андреа, по-малката от сестрите, не беше така сигурна дали трябва да остане, или не, но в крайна сметка реши да не мърда. Междувременно Лари се бе заловил с Женевиев:
— Значи не ви е известно някога Ердай и Луиза да са излизали заедно?
Женевиев погледна демонстративно часовника си и направи приканващ жест към момичетата, но изглежда, все пак бе склонна да сподели нещо.