— Не сме сбъркали, Лари — той е нашият човек. Но нека пробием в няколко места кануто на Ерно. Аз поемам Джексън Ейърс и ще се опитам да поговоря с племенника на Ерно. Ти продължаваш с гангстерската връзка. Не знаем дали ГИЗ не са обещали на Ерно нещо, за което още не се досещаме. И виж дали не би могъл да издириш онзи, по когото Ерно е стрелял в „При Айк“. Нещо ми подсказва, че на него няма да му се иска да се изтъпани на свидетелската банка и да подкрепи онези дивотии на Ерно за самозащитата. — Идеите допаднаха на Лари. Още повече му допадаше, че отново се сработват както някога. — Сега е време за пресконференцията — каза Мюриъл. — Дали изглеждам корава, но справедлива?
Той събра в кръг палците и показалците на ръцете си, имитирайки обектив на камера.
— Нещо такова.
Мюриъл отвори вратата. На прага стоеше Дарла.
— Забравих да попитам нещо — каза тя. — Има ли някакъв шанс най-после да си го получим?
— Кое?
Дарла изгледа Мюриъл с един от онези младежки погледи, показващи колко е тъп събеседникът.
— Медальонът, естествено. Медальонът на мама. Той е улика, нали? Господин Молто ни каза, че не можем да си го искаме, преди всичко да е приключило. Само че ние чакаме, нали разбирате, толкова дълго и си помислих, че… — На колкото и наперена да се правеше Дарла, изведнъж не можеше да намери думи.
Но Мюриъл нямаше нужда от повече обяснения. Дарла искаше медальона, понеже й се полагаше по право, тъй като бе най-голямата дъщеря, защото той символизираше връзката с майка й и защото в него се съхраняваше снимка на Дарла, направена в особено важен момент от нейното съществуване — снимка, която Луиза в буквалния смисъл на думата бе носила на сърцето си. Изведнъж Мюриъл изпита гняв и безсилие. Цяло десетилетие по-късно, въпреки добрите си намерения, правосъдието се бе оказало безсилно, ако не друго, то поне да достави миг утеха на едно сираче, като му върне най-скъпоценната вещ в семейството.
Мюриъл прегърна за миг Дарла и се закле пред нея да уреди този въпрос максимално бързо. После тръгна към асансьорите, като се опитваше да си възвърне хладнокръвието. Гневът никога не излизаше добре пред камерите. И все пак беше доволна от споделената с Дарла емоция, от възможността да изживее наново силата на решимостта си и дълбочината на съпричастността си. Стига игрички. Стига адвокати, изскачащи от горите с викове: „Помощ!“. Стига пречки пред правосъдието и пред душевното спокойствие, което заслужават невинните. Тази история трябваше най-сетне да приключи… заради съдебната система, заради адвокатурата, и най-сетне заради самия Роми Гандолф.
20.
13 юни 2001
Сюзан
Джилиан Съливан се измъкна към вратата от мястото си на последния ред веднага след като съдията закри заседанието. Вече вървеше по коридора и токчетата й звънко отекваха по мраморните плочи, когато някой зад нея я извика. Стю Дубински — дългогодишен криминален репортер на „Трибюн“ — я настигна задъхан от усилието. Малко бяха хората по земята, които желаеше да види по-малко и от него.
Знаеше естествено, че като влиза в залата, рискува подобна конфронтация, и на няколко пъти си бе казвала, че трябва да стане и да си тръгне, докато не е станало късно. Но вместо това остана като прикована на мястото си, жадна да чуе и последната дума на Ерно. Какво я бе накарало да стои и да слуша, след като разумът й казваше да се измъкне? Беше направила толкова много грешки, за които имаше всички основания да изпитва съжаление. Може би хиляди. Кое я караше да се съсредоточава точно върху тази? Беше прегледала жадно сутрешния вестник и дори бе стояла до късно пред телевизора на Дъфи — слушаше новините през ужасното му хъркане. Вниманието й бе приковано още от деня, когато заедно с Артър бяха посетили Ръдярд. Дали тези крайности бяха нов вопъл на гузната й съвест? Нямаше вече защо да се заблуждава. Каквато и да бе истината, по някакъв трудно обясним начин това бе истина за самата нея.
През времето, откакто го бе видяла за последен път, Дубински от дебел бе станал гротескно затлъстял. Някои черти, което познаваше, още можеха да се различат, но се бяха вдълбали дълбоко в увисналата по лицето му плът. Всъщност Стю не беше сред любимците й. Беше ненадежден в практически всеки смисъл на тази дума, отнасяше се прекалено свободно с фактите и доста често ги събираше с непочтени средства. Преди няколко години го бяха заловили опрял ухо на вратата на стаята, в която заседаваха съдебните заседатели, и в резултат му бяха отнели за известно време пропуска за достъп в съдебната палата.