Тя с няколко думи обясни на Дубински защо е решила да присъства. Беше повече от очевидно обаче, че той гледа на нея от ъгъл, за който никой от колегите му журналисти не би помислил. Той извади касетофона си. Инстинктът й подсказваше, че ако допусне да остане основен обект на публикациите в пресата, както тази сутрин, работата й ще е сериозно застрашена. Проблемът бе, че се опасяваше да отблъсне Дубински, защото това можеше да го настърви още повече. Каза няколко пъти, че няма време и трябва да си тръгне, но Стю продължаваше да я лъже, че има само още един въпрос. Вече бе изоставил въпросите за Роми Гандолф, за да се прехвърли на още по-неприятни за настоящия й живот.
— Ето къде сте била — каза някой и здраво я хвана за лакътя. Беше Артър. — Трябва да тръгваме веднага, съдия, ако държите да ви върна. Току-що ме потърсиха на пейджъра. Моя клиентка е била арестувана и се налага веднага да я извадя под гаранция. — Докато й говореше, Артър внимателно я избутваше напред по коридора.
Дубински вървеше по петите им, но присъствието на Артър го накара да смени фокуса си. Журналистът се интересуваше от мнението на Артър по практически всеки повдигнат от Мюриъл въпрос. В един момент Артър спря, за да види има ли нещо, което би извадило този досадник от равновесие, но Дубински продължи да се мъкне след тях до малкия паркинг от другата страна на улицата, където Артър бе оставил новата си кола.
— Частната практика явно върви — отбеляза Дубински и докосна предния капак.
— Не си мислете, че е благодарение на този случай — увери го Артър, после помогна на Джилиан да влезе и бързо се изнесе по рампата.
— Ти си моят герой — въздъхна Джилиан със затворени очи и ръка върху гърдите. — Само не можах да разбера дали Стю е станал още по-нетърпим, или аз съм забравила как да се държа. Предполагам, няма никаква арестувана клиентка, нали?
— Уви, за нещастие има. Само че е сестра ми.
— Сестра ти!
— При нея това е практика, Джилиан. Но въпреки това трябва да отида.
— Естествено, няма какво да ми обясняваш. Просто ме остави на ъгъла.
— А ти накъде си?
— Моля те, Артър, остави това. Погрижи се за сестра си. Тази вечер работя в магазина в Ниъринг. Ще взема автобуса.
— Ами… аз отивам на Уест Банк номер две. Спокойно можеш да останеш с мен до края. А оттам вече ще си вземеш автобуса, ако желаеш.
За нея наистина не беше проблем да стигне с него до полицейския участък, а освен това имаше някои неща, които трябваше да уточнят. Все още се надяваше, че биха могли да изгладят неловката ситуация от предната вечер, а освен това бе любопитна по повод някои негови реакции по време на днешното заседание. Стана обаче така, че той пръв я попита какво мисли за Ерно.
— Мисля, че Мюриъл е много добър адвокат — отговори Джилиан. — И вдигна много пушилка.
— А ти повярва ли му?
Не се бе замисляла дълбоко по този въпрос. Дали да вярва, или не по някакъв начин й се бе сторило не най-важното. На първо място не бе най-важното дали точно тя ще му повярва. Но за сметка на това усещаше, че спектакълът приковава вниманието й все по-силно. Не беше стъпвала в съдебна зала от деня, в който бе чула своята присъда. Но днес бе почувствала радостна възбуда, за която нямаше обяснение. Адвокатите, съдиите, дори начинът, по който се разпространяваше звукът… тръпката на емоцията бе по-силна дори от онова, което човек изпитва в театъра, може би защото тук всичко бе така оглушително реално. Когато Ерно бе заговорил за наближаващата си смърт, бе изпитала усещане като от безкрайна светкавица. В един миг дори очакваше в залата да замирише на озон.
Джилиан не се изненада, че бе почувствала лека завист. Всъщност тя винаги бе обожавала атмосферата в съдебната зала. Шокирало я бе само колко пресни са спомените, които бе съхранила — пресметливостта и разчета, влизащи във всеки въпрос, усилието да разгадаеш мистериозните реакции на съдията. Едва сега си даде сметка, че бе сънувала всичко в подробности всяка нощ.
— Съвсем честно казано, Артър, не съм съвсем уверена, че искам да му повярвам. Но мисля, че твоят повторен разпит бе гениално проведен и на практика също толкова ефективен, колкото кръстосания на Мюриъл.
— Едва ли чак в такава степен — каза Артър, макар да не успя да сдържи доволната си усмивка. Не че Джилиан беше само вежлива. Всъщност Артър открай време си беше първокласен адвокат. Кръстосаните разпити изискваха елемент на театралност, понеже разпитващият трябваше да се превърне за журито и съдията в олицетворение на съмнението. Повторният пряк разпит изискваше друг вид артистичност, много по-тънка и деликатна, и при него адвокатът, подобно на родител, опитващ се внимателно да въздейства на непокорно дете, трябваше незабележимо за останалите да върне своя свидетел под благоприятната светлина на прожекторите.