— На тази фаза още не съм решила какво да мисля за Ерно — каза тя. — Няма ли някакъв независим начин да се проверят твърденията му?
— Засега не мога да се сетя как. Не и с помощта на веществените доказателства. Ако беше признал, че я е насилил, можехме да разчитаме на косъм, ДНК или нещо друго, само че няма нищо подобно.
— Защо мислиш, че отрича това? За секса говоря.
— Още от деня, когато двамата с теб отидохме при него, той настоява, че Пейнлес се е объркал. Според мен обаче това говори в негова полза. Ако се опитваше да натъкми показанията си към веществените доказателства, щеше да си го признае.
Колата едва си пробиваше път през натоварения следобеден трафик. Джилиан размишляваше. На тази напреднала фаза простото повдигане на съмнения относно правилността на присъдата нямаше да е достатъчно, за да спасят Гандолф от екзекуцията. След десет години обжалвания и протакане вече бе прекалено късно за това. Но съществуваше шансът Мюриъл да поиска да изтегли съдебния спор от светлината на прожекторите.
— Мюриъл може да пожелае да разговаряте за извънсъдебно споразумение — предупреди тя Артър.
— Искаш да кажеш смяна с доживотна присъда? Дори ако е невинен?
— Какво би казал клиентът ти?
— Та това е юридическият еквивалент на изпитание чрез божи съд! Предложи му живот. Ако е виновен, ще се вкопчи в тази възможност. Ако е невинен, също може да каже „да“, само и само за да живее.
— Изборът е негов, не е ли така? — попита Джилиан, но Артър поклати глава.
— Искам да бъде невинен. Вече съм заразен с бацила на Памела. — Той я погледна срамежливо като малко момче. — Това е много по-добре, отколкото да си прокурор. Вярно, и прокурорите се борят за правата кауза. Но не по този начин. Защото аз сега трябва да убедя целия свят. Не знам дали ще повярваш, но за пръв път от години не се чувствам победен още със ставането ми сутрин. — Неспособен както обикновено да скрие чувствата си, Артър просто излъчваше възбуда.
Джилиан се усмихна, но отново почувства, че навлиза във води, до които няма право да се приближава. Вместо да задълбочава тази тема, тя попита Артър за сестра му и той накратко й разказа историята й с онзи лишен от всякаква емоция глас, който подсказваше ако не пълно дистанциране, то най-малкото, че всякаква надежда вече е удавена от болката. Въпросната история всъщност бе възможно най-банална: периоди на относително стабилизиране, последвани от отчайващи сривове и хоспитализация. Сюзан бе изчезвала на няколко пъти и Артър и баща му бяха обикаляли улиците. Последния път например я бяха открили не къде да е, а чак във Финикс, надрусана със спийд — възможно най-лошото нещо, което може да се случи на един шизофреник — и бременна в третия месец. Тази цикличност бе смазала бащата на Артър, неспособен да загуби надеждата, че красивото момиче, на което бе предстояло бляскаво бъдеще, някога ще се върне при него.
— Не й ли помагат лекарствата? — попита Джилиан.
— Помагат, и то много. Но тя рано или късно отказва повече да ги взема.
— Защо?
— Защото страничните ефекти при някои от тях са ужасяващи. Започва цялата да се тресе. Получава тахикардия. Вратът й се парализира и главата й се килва на една страна. Една от причините да е в общежитие е, че само така можем да сме сигурни, че ще й бъде направена задължителната седмична инжекция проликсин. Всъщност риспердалът й действа по-добре, но той трябва да се взема всеки ден, а това при нея е немислимо. Тези две лекарства я укротяват. Само че тя ги мрази. Проблемът с лекарствата, предполагам, е в това, че под тяхно въздействие животът й изглежда сив и безинтересен в сравнение с вихрушката в главата й, когато не взема нищо. Имай предвид, че говорим за човек с коефициент на интелигентност сто шейсет и пет. Даже не мога да си представя всичко, което става там. Едно знам със сигурност — каквото и да е, то е ярко, живо и възбуждащо. Та тя все още е гений. За нея външният свят има същото значение както Средните векове, което не й пречи да чете по три вестника всяка сутрин и да не забравя нито дума от тях.
Артър разказа, че вече от няколко години една приятелка на Сюзан от детските години и сега вицепрезидент на взаимоспомагателния фонд „Фокс Уорън“ редовно я урежда на някаква работа: събиране на информация, сортиране на анализи за промишлеността и така нататък. И Сюзан действително демонстрирала талант на аналитик. Така че ако не се налагало да седи сама в стая или да бъде хоспитализирана два пъти годишно, според Артър би могла да заработва поне четвърт милион годишно. Вместо това поведението й я държало по правило на ръба на уволнението. В резултат Артър бе сключил споразумение с работодателя й — винаги когато сестра му изпадне в параноична криза, просто да повикат полицията да я изведе. Артър имаше стар приятел на Уест Банк номер две, Йоги Марвин, сержант, който бе поел ангажимент в такива случаи да изпраща патрулна кола със специални инструкции. В повечето случаи Сюзан приветствала пристигането на полицията — въобразявала си, че ченгетата идват, за да се справят с онзи, който е постъпил лошо с нея.