— По дяволите — каза Артър, докато приближаваха по Уест Банк към полицейското. — Ето я. — Сградата бе съвременна функционална тухлена постройка с формата на подкова. Точно пред стъклените врати спореха две жени, а униформен полицай ги наблюдаваше отблизо. Артър паркира до групата и изскочи от колата. Джилиан също слезе и застана да изчака до блестящия преден капак, неуверена кое е по-невежливо: да остане или да се измъкне крадешком.
— Трябват ми цигарите — настояваше Сюзан. — Знаеш, че цигарите ми трябват, Валери.
— Знам, че цигарите ти трябват — отговори Валери, — и Ролф също го знае. Точно затова не ги взехме. — Джилиан схвана, че Валери по всяка вероятност е социален работник в общежитието, където бе настанена Сюзан. На идване Артър бе подхвърлил, че един от тези хора е също на път за полицейското. От житейски опит Джилиан предполагаше, че Валери по всяка вероятност е монахиня. Търпението й, докато се опитваше да вразуми Сюзан, бе просто извънземно, а облеклото й бе само малко по-шик от монахински одежди — безформен джемпър и обувки с дебели подметки. Лицето й бе кръгло и приятно и оставяше впечатлението, че не е било докосвано от никаква козметична химия, дори крем.
— Ти ми каза да не пуша на работа — каза Сюзан, — но си въобрази, че не те слушам, и ми ги взе.
— Сюзан, знаеш, че не идвам на работата ти с теб. Казах ти просто, че понеже Ролф е астматик и му се налага да работи в непосредствено съседство с теб, трябва да спазваш техните правила и да пушиш само във фоайето. Това не означава, че бих ти отнела цигарите. Нито че Ролф би го направил.
— Знам, че Ролф ми ги взе. — В този момент Артър попита дали ще помогне, ако отскочи до магазина и купи на Сюзан нови цигари. — Но защо не искат да накарат Ролф да ми върне цигарите, които е взел? Аз искам да запаля веднага.
Артър отчаяно погледна Джилиан. Тя бе напуснала Алдерсън с надеждата повече да не й се налага да става свидетел на поредната схватка за цигари — ежедневие за затвора — и импулсивно бръкна в чантичката си.
— Ето, аз имам.
Сюзан отскочи и вдигна ръце, за да се защити. Макар Джилиан да бе поне на няколко крачки от нея, изглежда, Сюзан досега не й бе обърнала внимание. Артър представи Джилиан като своя приятелка. Надеждата на Джилиан да сложи край на притеснителния спор за цигарите бързо се оправда. Само че сега подозрителността на Сюзан получи нов обект — Джилиан.
— Ти нямаш приятели, които пушат — каза Сюзан. Говореше на брат си, но гледаше към Валери, за да не е обърната към Джилиан.
— Е, нали видя, че Джилиан има цигари — меко възрази Артър.
— Ти не обичаш да ме запознаваш с приятелите си.
— По-скоро не ми харесва, когато някои от тях не са мили с теб.
— Мислиш, че не знам, че съм шизо.
— Знам, че това ти е известно, Сюзан.
Тя взе цигарата, все така извърната от Джилиан, но измърмори притеснено: „Благодаря“. Джилиан се бе нагледала от височината на съдийския стол на всякакви шизофреници, включително такива в криза. Освен това няколко жени в Алдерсън също страдаха от това заболяване и беше по-редно да бъдат хоспитализирани, вместо да са зад решетките. На база на този личен опит външният вид на Сюзан направо я изненада. Тя спокойно можеше да мине за провинциална домакиня на път за пазара, облечена в джинси и тениска. Беше пълничка, бледа и удивително спретната. В късо подстриганата й коса се забелязваха доста бели косми. Беше по-възрастна от Артър, вероятно малко над четиридесет, впечатляващо красива и с правилни черти. Но духът й бе напълно отделен от външността. Пушеше цигарата, отдалечавайки ръката си на максимално разстояние като робот. В погледа й отсъстваше живот, а лицето й бе застинало, сякаш принадлежеше на човек, осъзнал по някаква причина, че проявата на емоции е ненужен риск.