Обречен на мълчание

— Точно така.

— Вероятно сте били много изненадан да я видите там.

— Меко казано.

— Не знаехте ли, че работи там?

— Изобщо не знаех, че това място съществува, майоре.

— Разбира се. Но никога ли не ви е споменавала, че работи и в друга болница?

— Не. Знаех само, че работи в католически диспансер близо до училището „Жана Д’Арк“ и църквата.

— Къде точно се виждахте с нея при срещите след коледното тържество? Къде се ходи в Уей? Искам да кажа, къде може американски офицер да заведе една монахиня?

— Опитвате се да бъдете саркастична, или просто любопитствате?

— Заинтригувана съм.

— Може би наистина трябва да напиша мемоари.

— Събитията се разиграват в екзотична страна, нищо неподозиращият град е в навечерието на катаклизъм. Вие сте млад войник, който трябва да се върне на фронта. Срещате невероятно красива жена, монахиня…

— Ако го представите така, започва да звучи като мелодрама. Като дамско четиво.

— Не се правете на женомразец. Къде я водехте?

— Не ви засяга.

— Добре. Как предполагате се е оказала в болница „Милосърдие“ извън стените на града?

— Главата ми не го побира.

— Съдба?

— Да, съдба.

— И тогава сте я видял за последен път? — кимна майор Харпър.

— Да.

— Задавали ли сте си някога въпроса какво е станало с нея?

— Често.

— Значи книгата на Пикард ви е донесла и добри новини.

— Да, това беше добрата новина.

— Искате ли да я видите отново?

— Не.

— Защо не?

— Поради същата причина, поради която не посещавам и срещите на випуска си.

— И какво е тази причина?

— Нямам какво да правя там.

— Ще се върнете назад към спомените.

— Младите имат мечти, които никога няма да се осъществят, а възрастните се връщат в спомените си към неща, които никога не са се случили.

— Кой го е казал? — Аз.

— Наистина ли?

— Вече не си спомням.

— Тогава, в болницата, говорихте ли с нея?

— Разменихме само няколко думи.

— И какви по-точно?

— Не си спомням. Можете сама да си представите, разменени набързо думи, думи на утеха. След това някой я отведе. Болницата гореше.

— И тогава я видяхте за последен път, нали?

— Вече ви казах, че е така.

— Но къде е отишла? Нормално би било тя да остане с вас до края на престрелката. Да потърси закрилата ви, или закрилата на взвода ви. Те са предлагали защита на хората, не е ли така?

— Не — тихо каза Тайсън. — Те не бяха… Тя почака да продължи, после попита:

— Те не бяха какво?

— Искам да кажа… Те не бяха в състояние… Очите й срещнаха погледа му и го задържаха.

— Потърсихте ли я след края на престрелката?

— Ами, да, разбира се. Но трябваше да продължим напред. Да преследваме противника. Мислех, че е загинала.

— Значи преследването на противника е било по-важно за вас от това да предложите закрила на оцелелите в болницата?

— За съжаление беше точно така. За това си има думичка. Война.

— Но там е имало европейци, католици от виетнамски произход, ранени…

— Не правихме разлика между различните видове бегълци.

— Така ли? Често ли срещахте европейци? А католически монахини? Извинете, но ако бяхте спасили тези хора и ги бяхте закарали до някоя американска база, щяхте да се покриете със слава. Къде са изчезнали оцелелите след престрелката?

Тайсън забеляза, че беше уморена и започва да става заядлива. Стори му се, че се чувства разочарована, а въпросите за случилото се в болницата натрапчиво я преследват.

— Къде са изчезнали, лейтенанте? — извика му тя.

— Избягаха.

— Защо са избягали от вас?

— Те не избягаха от нас. Просто избягаха.

— И ранените ли избягаха?

— Ранените бяха изнесени… от другите оцелели.

— Изобщо не е имало оцелели, лейтенанте! — повиши глас Керън Харпър. — Всички са били избити. Точно това е казала сестра Тереза на Пикард. Вашият взвод е избил всички. Това е. Точно затова католическата агенция води тези лекари и сестри като безследно изчезнали. Те са загинали в болница „Милосърдие“.

Тайсън се изправи и почти й кресна:

— Убивали са ги проклетите комунисти преди, по време и след сражението. Те изпаднаха в паника и избягаха, след което са били убити от противниковите войски във и извън селото.

— Не! Загинали са в болницата. — Керън Харпър също се изправи. — Въпросът е дали изпадналата в истерия сестра Тереза е била свидетел на прибързана и необмислена атака, довела до избиването на невинни хора и опожаряване на болницата? Или е присъствала на хладнокръвно клане, последвано от умишлено опожаряване на болницата с цел да се скрият уличаващите доказателства? — Тя го погледна в очите. — Ако просто сте направили глупава грешка, за Бога, кажете го, и ще забравим за убийствата. Оставете настрана самолюбието и гордостта си, и ми кажете, че сте направили страшна грешка, която е довела до смъртта на тези хора. Има срок на давност за този вид престъпления — непредумишлено убийство — и той е изтекъл. Хайде, говорете.