— Все още те обичам.
Тя спря да се протяга и му се усмихна.
— Ние сме все още влюбени. Помни добре това през идните седмици и месеци.
— Няма значение колко груби сме понякога един към друг.
— Точно така.
Тайсън спря водата, излезе от ваната и се отпусна върху рогозката пред нея. Положи глава върху една цилиндрична бамбукова възглавница и сви колене. Прокара пръсти по белега на коляното си. От топлата вода бе станал червеникаво-виолетов. Повечето шрапнелни рани бяха разкривени и грозни, както впрочем се очакваше. Неговата беше много смешна — приличаше на голям въпросителен знак.
— В книгата има снимка, на която съм аз с моя взвод — Внезапно каза той.
— Не я видях.
Марси се протегна в голямата, облицована с плочки кабинка с душа и пусна струята. След това попита:
— Между другото, къде сложи книгата? Не ми се иска Дейвид да я види.
Той влезе при нея под душа. Помисли си да й напомните списанието „Лайф“ от 8 март 1968 — ма стои на етажерката с книги на доста видно място. Въпреки това просто каза:
— Прибрах я в дипломатическото си куфарче. Но в края на краищата той все пак ще трябва да я прочете.
Водата плющеше по тялото й, а тя прокара насапунисаните си ръце по гърдите и лицето си.
— Добре. Но преди това ще трябва да поговориш с него.
— Книгата сама говори за себе си. Просто ще го помоля да започне от самото начало. Така моята… роля ще се появи в съответния контекст.
Тя го погледна през рамо.
— В контекст или извън него, Бен, всичко е много потискащо и много ще го разстрои. Поговори първо с него. — После добави: — Трябва перспектива. Дай му необходимата перспектива. Покажи му къде да застане, когато я чете.
Тайсън излезе изпод душа. Тя се провикна:
— Съжалявам.
Той издърпа една кърпа от закачалката и бързо се изтри.
Марси спря водата и отвори вратата на кабинката.
— Искам да ми отговориш на един-единствен въпрос. Как си живял с това през всичките тези години? Почакай. Не се сърди. Нямам предвид съдебната страна. Имам предвид чисто практичната. Как си пазел всичко това у себе си и не си го споделил с никого? Казал ли си на някого?
— Не.
— Никога дори не си намеквал за това… — Тя се замисли за момент, после добави: — Просто си го изолирал… изхвърлил си го тотално от мислите си.
— Дрънканици! — Тайсън метна кърпата в коша с мръсните дрехи. — Никога не съм го изолирал. Просто предпочетох да не говоря за това. За разлика от много други хора не ми е необходимо да изливам душата си и да разкривам личната си житейска история пред случайни познати или дори пред приятели. Нито пък дори пред тебе!
Той се обърна и се запъти към антрето на банята, като затвори вратата след себе си. Отвори своя гардероб и огледа косткомите си, без всъщност да ги вижда. Току-що му хрумна, че Марси ще бъде неговият най-безкомпромисен критик, но в същото време най-честният сред всички. Трябваше да се вслушва в това, което му казва тя, ако иска да знае какво мислят другите.
— Ден втори — каза той на глас. — Всеки ден носи нещо ново.
ГЛАВА СЕДМА
Бен Тайсън отклони жълтото си волво в алеята. Водеща към хотел „Тардън Сити“ и се присъедини към колоната бавнодвижещи се коли, които чакаха ред за паркиране. Точно пред него се движеше един кадилак. В огледалото видя зад себе си ролс-ройс.
— Хайде да си купим нова кола. Нещо определено декадентско — каза той.
Тя поклати глава.
— В сегашното ти положение дори една нова вратовръзка би направила изключително впечатление. Трябва да не се набиваш в очи, Бен. Ти си темата на деня. Освен това може да имаш и проблеми в службата.
Тайсън кимна с глава. И все пак, мислеше той, старото раздрънкано волво трябваше да се смени с нещо ново. Но сега, почти две седмици след оня вторник, дори всекидневните им лични решения трябваше да бъдат подробно обмисляни по отношение на това как ще бъдат възприети от обществеността.
Придвижи се още няколко метра нагоре по алеята и погледна към хотела. Девететажната сграда се извисяваше в центъра на предградието, обградена от десет акра паркови площи. Сградата бе построена наскоро малко в стил от времето на крал Джордж, а най-отгоре завършваше с купол — копие на предишния, който се е извисявал над стария хотел „Тардън Сити“. Червените лъчи на залязващото слънце се отразяваха в прозорците и Тайсън примижа. Представи си тухлената сграда, която бе на същото това място, когато бе още дете. Майската вечер му напомни за абитуриентския му бал в зала „Риджънси“. Припомни си годишните балове, сватбените тържества и различните празненства, включително двайсет и пет годишнината от сватбата на родителите му в зала „Хънт“. Това беше, мислеше си той, едно привилегировано детство и юношество, едно чудесно време. Времето на надеждите, времето, преди войната и водовъртежът на живота да са го променили, преди те да са променили и всички останали. Такива бяха годините на неговата младост през петдесетте и шейсетте.