Слоун прокара пръсти по устните си, сякаш се бореше с някакво много трудно решение.
— Вероятно си мислиш, че никой не ще се вгледа в тая кратка глава на въпросната книга. Е… — той бръкна в джоба си и измъкна оттам една нагъната страница от вестник. — Бийкман ми го даде. Има едно търговско списание, наречено „седмичник на издателя“, където се появяват имената на много книги месеци преди тяхното издаване. Това е един преглед на заглавията, отпечатан преди седем седмици. — И той подаде на Тайсън едно фотокопие на страница от вестник.
Тайсън го погледна. На страницата имаше шест кратки прегледа на книги. Погледът му се спря на заглавието „Уей: смъртта на един град. Андрю Пикард“. Имаше някаква информация за издаването на книгата, последвана от бегъл обзор в около стотина думи. Прочете го набързо и установи, че, общо взето, отзивите са положителни. Някъде по средата бе написано:
В книгата се съобщава за масовото убийство от американски войници в една френска болница, пълна с местни пострадали и европейски обслужващ персонал. Пикард пресъздава събитията изключително образно и оставя читателя в недоумение защо досега не е проведено официално разследване по случая, който, наред с инцидента при Май Лай, се нарежда в аналите на жестокостите във Виетнам.
Тайсън сгъна листа и го върна на Слоун.
Слоун потупа хартията по дланта си.
— Ясно ли ти е? видя ли, че дори и в това кратко резюме тая история се набива на очи?
— Видях.
— А какво да кажем за по-дългите отзиви във вестниците и списанията.
В тоалетната влязоха двама мъже. Тайсън излезе и Слоун го последва. Хората излизаха откъм балната зала и се спираха наоколо, за да довършат разговорите си или пък продължаваха към фоайето. Тайсън забеляза, че няколко души гледаха към тях.
— Знаеш ли, Фил? — каза той. — Когато от фондовете за обществено осигуряване ме наградиха с отличие за изключителни успехи по време на службата ми във Виетнам, като че ли никой не го беше еня. Но две седмици, след като ме споменават в някаква си невзрачна книжка като военен престъпник, всички са научили „добрата новина“.
— Такъв е животът, приятелю.
— Това вече съм го чувал. Слоун хвана ръката на Тайсън.
— Трябва да ти кажа, Бен, че много хора тая вечер ми зададоха следния въпрос: „Ще заведете ли дело?“ Не зная какво да отговарям.
Тайсън усещаше, че Слоун се опитва да го подмами да заведе дело, така както хирургът се опитва да подмами пациента да легне на операционната маса. Чувстваше, че трябва да поиска мнението на още някой, но в никакъв случай на Бийкман.
— Ако заведем дело и се стигне до съдебен процес, колко военни адвокати ще има в съдебната зала? А колко ще бъдат от Министерството на правосъдието?
Слоун не отговори. Тайсън продължи:
— Разбери, в едно такова гражданско дело, било то спечелено или загубено, правителството няма как да не вземе отношение. Това идвало ли ти е наум, господин адвокат? Слоун сви рамене.
— Това, разбира се, е възможно. И все пак, Бен, от чисто съдебна гледна точка ти не носиш никаква вина за убийство. Точно това ще бъде заключението на правителството, ако се заведе граждански съдебен процес.
Тайсън се наведе по-близо до Слоун.
— Те няма да стигнат до такова заключение, приятелю мой. — Тайсън нагласи червената кърпичка в джобчето на Слоун. — Лека нощ.
Обърна се и се запъти към фоайето, където откри Марси, седнала в един фотьойл. Когато се доближи, тя стана и без да си кажат нито думичка, я хвана за ръка и двамата излязоха навън през главния вход. Вечерта бе захладняла и имаше съвсем лека мъгла, а от юг духаше мек вятър. Тайсън пое дълбоко дъх, за да прочисти тежките мисли от главата си.
— Струва ми се, че усещам миризмата на океана.
— Казваш това всеки път, когато похапнеш сандвичи от пържени хлебчета с пастет от аншуа. Веднъж каза същото, когато бяхме в Швейцария.
Тайсън подаде билетчето от паркинга на портиера и се обърна към Марси:
— Добре ли прекара?
Марси се замисли за момент.
— Не. За пръв път през живота си се чувствах така, сякаш не съм Марси Клуър Тайсън, а съпругата на Бен Тайсън.
— Слабо ти е самочувствието, Марси. Марси не отговори.
Тайсън запали цигара и се облегна на една колона. Вгледа се в далечината към пътя отвъд пределите на хотела. От ляво бе главната улица на предградието — дълга редица от малки магазинчета и банки. Град Юнивърсъл, САЩ. Така, както е изглеждал всеки град Юнивърсъл, преди да се появят големите търговски центрове и търговските реклами. Най-близо в лявата страна се намираше библиотеката, а от дясно на нея — малкият мемориален парк. Точно срещу хотела беше гарата, от която пътуваха всички, работещи в града. Над дърветата в далечината, на фона на огрятото от лунната светлина небе, се извисяваше високата готическа кула на Епископалната катедрала, а на върха й блестеше голям кръст. Територията му бе добре позната. В този район се чувстваше сигурен.